Огнена светлина

И в този момент неволно се замислям за Касиан, за себе си и всички онези дракита, надарени със способности, които прайдът смяташе за толкова важни. Ние бяхме късметлиите. Там ми се възхищаваха, бях ценена. Докато Тамра остана незабележима за тях. Тя и другите, които никога не се преобразиха.

Странно. Тук аз съм нищожната. Ненужна в очите на съучениците ми. Особено момиче, което не се чувства добре в собствената си кожа — е добре, в човешката си кожа. Както й в обкръжението си. Момиче, което не знае как да говори, как да се държи или да се облича.

Този поток от мисли отново събужда копнежа ми по дома. Моят дом — в прайда. Въпреки че прайдът се опитва да ме контролира. Поне там съм себе си.

Малко по малко се изпълвам с увереност. Трябва да запазя своето драки живо достатъчно дълго, за да се върна обратно. Мисълта, че то може да умре, ме ужасява и ме кара да се чувствам отчаяна. Достатъчно отчаяна, за да сторя нещо, което не трябва.

Достатъчно отчаяна, за да кажа да, на Уил.

— Сигурно понякога се питаш какво си направила в предишния си живот, че да попаднеш точно тук — казва Катрин, топвайки пържения си картоф в кетчуп, при което проблясват многобройните пръстени на ръката й.

— Е, много мило — промърморва Брендън.

Тя го поглежда.

— Не бъди толкова чувствителен. Знаеш, че те обожавам.

Оставям почти недокоснатия си бургер.

— Разбира се, че не е така. Просто се радвам, когато някой иска да ми бъде приятел.

— Хей, Ясинда — извиква Нейтън, почти изправен над масата, на която седи. Той ми маха с ръка и ми кима, канейки ме при него.

Катрин престава да се усмихва и се пресяга за друг картоф, избягвайки погледа ми.

— Има доста хора, които искат да са ти приятели. Хайде, върви при Нейтън. Той е добро момче — въпреки злополучната му слабост да носи розови блузи. Без да влагам лоши чувства.

Махвам в отговор на Нейтън, но оставам на мястото си.

— Добре съм си тук. — Поне в това ме бива. Да седя с Катрин и тихия Брендън. Те са невзискателни. Непринудени. Приятно е да бъдеш с тях, когато всичко друго е толкова трудно. И аз се нуждая от това. — Освен ако вие не ме искате.

— Напротив. — На лицето на Катрин грейва усмивка. — Остани.

Кимвам и отново си взимам от чипса. Отклонявам поглед към другия край на помещението, където е сестра ми. Косата й пада плавно върху раменете, блестейки като пламтяща коприна.

Същото момче, с което я видях вчера в коридора, сега седи до нея. А срещу нея седи друго момче, което се съревновава за вниманието й. И двамата са приятни на вид. Сърцето ми трепва щастливо. Заради нея. Кой да подозира, че тя може да флиртува? Касиан все пак не беше единственото момче, което я отбягваше и й обръщаше гръб. Момчетата от прайда рядко говореха с нея. Не би могло и да бъде иначе. Семействата им в никакъв случай не искаха те да се обвързват с едно непълноценно драки. Защото това застрашаваше тяхната генетична чистота.

Отмествам очи от нея и забивам поглед в подноса си. Съжалявам, че не мога да споделя радостта й. Съжалявам, защото знам, че трябва да положа огромни усилия, за да понеса живота, който на нея й носи толкова щастие.

Съжалявам, че може би накрая ще изгубя тази битка и ще трябва да се разделя с нея.

10

Денят изглежда безкраен. Имам чувството, че седмият час никога няма да дойде. Стрелките на кръглия часовник пълзят едва-едва, премествайки се от деление на деление с нервно потрепване. Когато стигам класната стая, пулсът ми вече бие с бавния ритъм на подскачащата стрелка на минутите.

Спирам се на вратата за момент, оглеждайки почти празната стая. Сега най-накрая ще го видя отново.

С разтуптяно сърце сядам на същата маса, на която бях вчера, и се надявам той да дойде преди Катрин, за да не се налага да обяснявам, че искам да седя до него. И в следващия момент осъзнавам, че това е самата истина. Аз искам да седя до него, да разговарям с него, да го видя, да излизам с него… Всичко. Или поне докато съм тук. И не само заради моето драки. Каквото и да бях, щях да харесам Уил Рътлидж.

Усмихвайки ми се бързо, Нейтън ме подминава и сяда на друг чин. Опасността да пожелае да седне до мен за щастие е отминала. Звукът на предупредителната камбана отеква в ума ми. Дъхът ми се ускорява. Гледам към вратата. Може би остава само миг…

В следващия момент Катрин влита в стаята с разрошен бретон. Опитвам се да скрия разочарованието си, когато тя, а не Уил, сяда до мен. Звънецът за началото на часа бие. Все още съм в очакване Уил да се появи.

Монотонният глас на мистър Хенк се чува от предната част на стаята, повтаряйки същата реч като вчера. Продължавам да гледам към вратата.

— Той не е тук.

Сепвам се от гласа на Катрин.

— Кой?

— Уил. Видях го да си тръгва от петия час с братовчедите си.

Свивам рамене, все едно не ме е грижа. Все едно не бях решила да изляза с него. Все едно той не ми беше предложил. Все едно всяка частица от тялото ми не копнееше за него.

— Всичко е наред. След онова, което се случи между вас вчера и днес по физическо, предположих, че се оглеждаш за него.