Огнена светлина

Засмивам се леко. Неволно. Той е толкова сладък и обезоръжаващ, че едва успявам да запазя самообладание.

— Всъщност не.

Разговорът ни замира, когато всеки от нас застава в редицата си. Катрин ме поглежда през рамо, големите й морскосини очи са критични. Сякаш нещо в мен остава неуловимо за нея. Усмивката ми помръква и отмествам поглед. Нито пък някога ще успее да ме разбере. Не мога да й позволя това. Не мога да го позволя на никого тук.

Тя се обръща към мен със скръстени ръце.

— Бързо се сприятеляваш. Откакто съм първокурсничка съм говорила с около… — Тя прави пауза и поглежда нагоре сякаш брои наум. — … С трима-четирима души. И ти си четвъртата.

Свивам рамене.

— Той е просто едно момче.

Катрин се подготвя пред линията за хвърляне, дриблира няколко пъти и стреля. Топката минава гладко през мрежата на коша. Тя я улавя и ми я подава.

Опитвам се да повторя движенията й, но топката полита анемично и пада под баскетболното табло. Отново се насочвам към края на редицата.

Уил вече е по средата на игрището, пускайки хора пред себе си. Лицето ми леко пламва, когато разбирам, че търси срещата ни.

— Права беше — извиква той над грохота от баскетболните топки.

— Ти успя ли? — питам аз, съжалявайки, че съм пропуснала да видя как стреля.

— Да.

— Не се и съмнявам — подхвърлям шеговито.

Той пуска още едно момче пред себе си. Аз правя същото. Катрин сега е няколко души пред мен.

Уил ме гледа настойчиво, погледът му обхожда лицето и косата ми, сякаш се опитва да запомни чертите ми.

— Е… Аз пък не мога да бягам като теб.

Придвижвам се напред в редицата, но когато поглеждам скришом назад, виждам, че той също ме гледа.

— О — възкликва Катрин с ниския си, приглушен глас, озовавайки се неочаквано до мен. — Никога не съм знаела, че става така.

Стрелвам я с поглед.

— Кое?

— Нали знаеш, като Ромео и Жулиета. Любов от пръв поглед и разни такива неща.

— Не е това — казвам бързо.

— Почти ти повярвах. — Отново е наш ред. Катрин стреля и топката отново се плъзва чисто през мрежата.

Моята обаче отскача от баскетболното табло, полита във въздуха и удря учителката по физическо по главата. Закривам устата си с ръка. Учителката едва успява да се задържи на крака. Няколко ученици прихват. Тя ме поглежда гневно и намества шапката си.

Извинявам се, вдигайки плахо ръка, и отново тръгвам към края на опашката.

Уил се бори със смеха си.

— Много добре — отбелязва той. — Радвам се, че бях в другия край на игрището.

Скръствам ръце пред гърдите си. Сдържам усмивката си и не си позволявам да се чувствам добре с него. Но той прави нещата трудни за мен. Искам да се усмихна. Искам да бъда с него, да го опозная…

— Радвам се, че ти е било забавно.

В следващия момент усмивката изчезва от лицето му и Уил отново ме наблюдава с онази странна напрегнатост. Само аз разбирам защо. Само аз знам причината. Той навярно си спомня… навярно ме разпознава на някакво ниво, макар да не го осъзнава.

— Искаш ли да излезем? — пита той неочаквано.

Аз примигвам.

— Искаш да кажеш на среща?

— Да. Когато едно момче задава този въпрос на едно момиче, обикновено има предвид това.

Чува се свирка. Момичетата и момчетата тръгват в противоположни посоки.

— Следва баскетболен мач — промърморва Уил мрачно, докато гледа как треньорите раздават спортни фланелки. — Ще говорим по-късно в класната стая. Става ли?

Кимвам. Усещам някакво неприятно стягане в гърдите, което ми пречи да си поема въздух. Това е седмият час. Имам няколко часа, за да реша дали да изляза на среща с един ловец. Решението, очевидно, би трябвало да е лесно, но вече ме измъчва главоболие. И се съмнявам дали някога нещо ще бъде отново лесно за мен.

Катрин ми е запазила място за обяд. Сядам срещу нея и приятеля й. Очевидно това е един от останалите трима души, с които разговаря, откакто е в това училище.

Тя ни запознава. Брендън е дългуресто момче с подскачаща адамова ябълка. Той се е навел над опакования си обяд, отхапвайки от сандвича си с фъстъчено масло, който стиска в големите си ръце, сякаш боейки се, че някой може да му го вземе.

— Здрасти — казва той тихо, почти неразбираемо. Трескавите му, кафяви очи не се задържат дълго върху лицето ми. Или върху каквото и да е било друго, освен Катрин.

— Здравей — отвръщам аз. После се оглеждам за сестра ми, пренебрегвайки обърнатите към мен лица. Както бях правила през целия ден.

Забелязвам я в другия край на претъпканата столова. Държейки подноса си, тя стои до едно друго момиче. Изглежда самоуверена. Толкова неустрашима. Никога не съм я виждала такава.

Размърдвам се на стола. Пъхвам един къдрав кичур зад ухото си. Докато я наблюдавам, аз се почесвам отчаяно по ръката и трепвам, когато усещам парене. Поглеждам раздразнената си кожа, която е станала на петна. Така съм цял ден. Зле ми е и съм почти като болна. Прималяването в корема ми определено не прави нещата по-леки за мен. Освен днес в часа по физическо. Усещането е приятно… когато съм с Уил.