Огньовете на сатаната

След като тялото на Ревъркийн бе погребано в гробницата под параклиса, Корбет и Ранулф присъстваха на лека закуска в трапезарията, последвана от турнир в памет на мъртвия рицар.

— Мислиш ли, че ще дойдат? — прекъсна сега Ранулф размишленията му.

Корбет се отдръпна от прозореца.

— Ако дьо Моле им е наредил, ще дойдат.

— Те харесват ли жените? — изтърси внезапно Ранулф.

Корбет сви рамене.

— Сигурно. Единствената разлика между нас и тях, Ранулф, е, че те са дали обет за безбрачие и целомъдрие. Тяхна невеста е Христовата църква.

Ранулф подсвирна.

— Но все би трябвало да имат чувства — каза закачливо той.

Корбет седна на масичката и извади дисагите с принадлежностите си за писане.

— Защо да не наречем нещата с истинските им имена, Ранулф? Всеки член на ордена на тамплиерите се е посветил на живот в безбрачие и целомъдрие. Това е част от тяхната жертва. Все пак, както във всички подобни мъжки общности, има мъже, които усещат привличане един към друг.

— Но това е грях — заяви Малтоут — Ами ако ги хванат?

— Бог да им е на помощ: известно е, че орденът на тамплиерите затваря такива мъже в килия, зазижда вратите и прозорците и ги оставя да умрат от глад.

— Ще попиташ ли дьо Моле за тайната стая? — поинтересува се Ранулф. — На втория етаж има един прозорец в повече. Тази сутрин след литургията проверих още веднъж. Между две от стаите дървената ламперия е по-нова. Мисля, че някога там е имало врата.

— Великият магистър има да отговаря на много въпроси — рече Корбет. — Нямам търпение да науча какво крият там.

— Може ли то да е причината за огъня? Някакво тайно оръжие или дори реликва с голяма сила! — възкликна Малтоут. — Веднъж в Лондон срещнах един човек, който разправяше, че е пътувал много навътре в Египет, отвъд Александрия, и стигнал до земите на едно племе, което притежавало старозаветния кивот. Казват, че ако го докоснеш, избухва странен огън, който те поглъща. Вярно е! — повиши глас той, когато видя Ранулф да се хили в шепа. — Платих му два пенса за парче от дървото!

— Бас държа, че този човек никога не е ходил по-далече от Саутхемптън — изкиска се Ранулф. — Виждал ли си колекцията от реликви на Малтоут, господарю? Сред тях има един ръждясал меч, който се предполага, че някой от войниците на Ирод е използвал при избиването на младенците…

Разговорът им бе прекъснат от рязко почукване на вратата. Корбет отвори, очаквайки да види пратеник на дьо Моле, ала отвън стоеше младият тамплиерски сержант, когото беше видял на литургията. Зад него се виждаше нисък, тумбест мъж с лице като на боен мастиф. Имаше издадена напред челюст, здраво стиснати устни, немигащи очи и неумело подстригана черна коса. Беше обръсната високо от всички страни, а останалото стърчеше като някакъв буен храст.

— Е? — рече Корбет.

— За теб, сър Хю.

— Не ме ли очаквахте? — прогърмя непознатият и без повече да се церемони, влезе в стаята, като едва не събори Корбет, и тръшна вратата под носа на младия тамплиер. Сетне постоя, разкрачил тантурестите си крака, с пъхнати в портупея пръсти, свали тъмния си червеникавокафяв плащ и го метна на един стол.

— Бре, да му се не види! — рече, като млясна с устни. — Пресъхнал съм като засипан кладенец!

— И още повече ще пресъхнеш, ако не дадеш някакво обяснение! — рече Ранулф и се изправи. — Кой, за Бога, си ти?

— Роджър Клавърли, помощник-шериф на Йорк. — Новодошлият развърза торбата си, извади някакъв документ и го тикна в лицето на Корбет. — Това е пълномощното ми от кмета и шерифа. Тук съм, за да ви помогна.

Корбет прехапа устни, за да сподави усмивката си: като наблюдаваше сблъсъка между Клавърли и Ранулф. Първият все повече му напомняше за малкия боен мастиф, който винаги подтичваше след чичо Морган, родственика на Мейв. Мастифът не обичаше Ранулф и чувствата им определено бяха взаимни.

— Донеси на нашия гост вино, Ранулф — рече Корбет, като оглеждаше внимателно писмото. — Той е много важен служител и ако правилно съм разбрал това писмо, може да ни даде ценна информация за златните монети, както и за други въпроси.

Секретарят остави пергамента на масата и пристъпи напред, протегнал ръка. Клавърли я стисна силно, сякаш се канеше да му строши костите.

— Добре си ни дошъл, Роджър — каза Корбет, като направи усилие да не трепне от болка.

Помощник-шерифът се отпусна и по грозното му лице се разля топла усмивка.

— Всъщност аз съм човекът, който прибира крадците — заяви наперено той. — Познавам всички престъпници в града и те ме познават. Нещо като добрия пастир, само че наобратно: където и да отидат, аз ги следвам.

Корбет му махна с ръка да седне и предупреди с поглед Ранулф да си мълчи. Клавърли огледа първо Малтоут, който както обикновено стоеше със зяпнала уста, сетне Ранулф.

— Залагам провизии за един месец, че си виждал затвор отвътре, момко. Мога да надуша престъпника дори в тъпкана с народ стая.

— Да, бил съм в Нюгейт — отвърна рязко Ранулф. — Вилнял съм с побойници, мошеници, крадци, все почтени хора. Но кажи ми, Клавърли, ти по рождение ли си такъв неучтив? Или това върви с поста, който заемаш?