Огньовете на сатаната

— Не бива да забравяш, сър Хю, че предишния ден всички ние отидохме да се срещнем с краля в „Сейнт Ленард“. После заминахме за Йорк. Щяха да минат няколко дни, докато се усети отсъствието му.

Корбет помълча, за да запише това, което току-що бе научил. Перото му се движеше по пергамента, изписвайки шифър, известен само нему.

— А деня, в който кралят влезе в Йорк? — попита той, след като остави перото.

— Напуснахме манастира — отговори дьо Моле — и влязохме в Йорк. Аз и Легрейв посетихме нашите банкери-златари в Стоунгейт.

— Имената?

— Конингсби — отвърна Легрейв. — Уилям Конингсби и Питър Ламоуд.

— И останахте там цял предобед?

— Това не е необходимо — намеси се Бранкиър. — Ние сме рицари на кръста, а не заловени от короната престъпници!

— Тихо! — вдигна ръка дьо Моле. — Всичко, което казваме, е истина, братко. Двамата с Легрейв останахме в Стоунгейт до следобед. Проверих нашите сметки, а след това минах през Питъргейт и излязох през Ботъм Бар. Кралската процесия вече се намираше при Йоркската катедрала. Искаше ми се да посетя това място. — Великият магистър слабо се усмихна. — Но го оставих за друг ден.

— А ти, сър Уилям? — попита Корбет.

Нито мускул не трепна по покритото с белези лице на Симс, макар че здравото му око гледаше свирепо секретаря.

— Известно време бях с монсеньора, но после посетих някои търговци в Гудрамгейт и отидох да видя един приятел, свещеник от църквата „Сейнт Мери“. С монсеньор се уговорихме да се срещнем до работилницата за пергамент, която се вижда от Ботъм Бар, и се върнах тук с него.

— А сър Бартолъмю? — поинтересува се Корбет, докато записваше нещо на пергамента.

— Ходих до Джъбъргейт, където са дюкяните на оръжейниците и майсторите на стрели. Исках да купя оръжие.

— Сам? — попита невинно Корбет.

— Не, бях с един сержант.

— А неговото име?

Тамплиерът преглътна мъчително.

— Джон Скудас. Той е тук, в имението.

— Дори няма нужда да ме питаш! — почти кресна Бранкиър през масата. — Напуснах манастира най-късно от всички. Когато стигнах до Йорк, улиците гъмжаха от народ заради кралската процесия. Поостанах малко там, но в града ставаше все по-горещо и претъпкано. Затова се върнах тук, както ще ви каже брат Одо.

Корбет огледа набързо онова, което беше записал: дьо Моле и Легрейв, съобрази бързо той, можеха да гарантират един за друг, а брат Одо за Бранкиър. Но Бадълсмиър? Корбет подозираше, че той лъже. Същото важеше и за Симс, който седеше и галеше любимата си невестулка под ръба на масата. Корбет гледаше втренчено пергамента. Усещаше, че тамплиерите започват да губят търпение: чуваше се стържене на столове и високи въздишки на раздразнение.

— Къде мислиш, че сме били? — попита остро Легрейв. — Че сме помагали на Мърстън в опита му да убие краля? Или сме ти пращали онова послание на моста над Уз?

— Или пък сме ти организирали засадата? — рече присмехулно Бадълсмиър.

— Монсеньор — обади се Бранкиър, като хвърли перото, опръсквайки масата с мастило. — За последен път отговарям на подобни въпроси. Ако един сержант с размътен ум се е опитал да убие краля, а тук и там са разпращани някакви глупави, усукани предупреждения, това прави ли всички ни виновни?

Думите му бяха последвани от одобрително мърморене. Дьо Моле изглеждаше явно притеснен, а мургавото му аристократично лице издаваше безпокойство. Корбет се огледа първо наляво, сетне надясно. Бадълсмиър седеше и се почесваше по посивялото, обветрено лице. „Дали той не е убиецът,“ почуди се Корбет, „с този негов таен грях? Или Легрейв с прилежно сресаната кестенява коса и смугло момчешко лице? Съвършен воин. А може би едноокият Симс? Или високият, изгърбен Бранкиър?“ Въпреки всичко Корбет беше сигурен, че един от тези мъже, а може би и всичките, са убийци и скоро ще последват и други смъртни случаи.

— Изпратихме тялото на Питъркин в града — обади се дьо Моле. — В подходящ ковчег. — Той вдигна ръка. — Не се тревожи, не е придружен от нито един тамплиер, само от наш иконом, който носи съболезнователно писмо и кесия сребро за майката на загиналия. Сър Хю, кой би убил един нещастен готвач? Каква полза би имало от неговата смърт?

— Или дори горкия Ревъркийн — каза троснато Бадълсмиър.

— Не зная — отговори Корбет. — Но ти защо дойде в Йорк, монсеньор?

— Казах ти: задължение на Великия магистър е да посещава всяка провинция.

— И преди да дойдеш — продължи непринудено Корбет, — Фрамлингъм е бил управляван от сър Гуидо Ревъркийн, негов управител и домакин?

— Да.

— Защо сега някои стълбища са охранявани? Какви други тайни крие това имение?

— Като например?

— В горите близо до Фрамлингъм е бил забелязан да се крие маскиран конник.

Дьо Моле огледа другарите си и поклати плава.

— За това не знаем нищо. Какво друго?

— Запечатаната стая на втория етаж на имението?

— Тишина! — заповяда дьо Моле на другарите си, които започнаха да обвиняват на висок глас Корбет, че си вре носа в чужди работи. — Свърши ли с въпросите си, сър Хю?

— Да.

— Тогава нека ти покажа нашата тайна стая.

Дьо Моле стана. Корбет прибра бързо принадлежностите си за писане и го последва.