Огньовете на сатаната

— Не знам. Шушука се, че е огън от ада. — Старият библиотекар се наведе към събеседника си. — Но сър Гуидо беше добър човек, сърдечен и великодушен. Умът му бе малко помътен, но обичаше Бога, Светата църква и ордена си. Защо ще изгори такъв добър човек, докато лошите се разхождат невредими и се хвалят със злините, които са сторили?

Библиотекарят примигна и прокара здравата си ръка по пергамента; галеше го нежно, както майка детето си.

— Не вярвам да е било огън от ада — забеляза Корбет. — Сър Гуидо е бил праведен човек. Убит е, но как и защо, един Господ знае.

— Пламъците бяха угаснали, но миришеше много лошо — промълви брат Одо. — Във въздуха се носеше воня на сяра. Също като…

— Като кое? — подкани го Корбет.

Старият библиотекар се почеса по небръснатата буза.

— Не мога да си спомня — прошепна той. — Да ме прости Господ, Корбет, но не мога. — Сетне погледна секретаря. — Има ли нещо друго?

Корбет поклати глава и стана, като сложи ръка на немощното рамо на брат Одо.

— Ти ще станеш известен — заяви меко секретарят. — Тепърва има да се говори за Одо Тарлстоун, воин и учен. Хрониката ти ще се преписва по манастири, библиотеки и абатства из цялата страна. Оксфорд и Кеймбридж ще дават мило и драго за нея.

Одо вдигна блеснали очи.

— Наистина ли мислиш така?

— О, да, кралят има голяма библиотека в Уестминстър. Сигурен съм, че ще иска едно копие от нея, но братко — прибави Корбет, — помисли върху видяното сутринта, когато е загинал сър Гуидо.

След уверенията на библиотекаря, че ще го направи, секретарят се върна при другарите си в двора на конюшните.

Няколко минути по-късно, придружен от Клавърли и Ранулф, които спореха шумно къде е по-хубаво, в Йорк или в Лондон, Корбет напусна Фрамлингъм. Поеха по една усамотена пътека, минаха покрай стражите и през портите, и завиха наляво по пътя за Ботъм Бар. Слънцето клонеше към заник, но все още беше силно. Живият плет от двете им страни беше оживял от шумоленето на птиците и жуженето на пчелите, които търсеха мед в дивите цветя.

— Аз имам кошери — съобщи им Клавърли. — Около дузина в двора си. Правя най-хубавия мед в Йорк, сър Хю.

Корбет се усмихна разсеяно, но умът му все се връщаше в библиотеката. Одо си беше спомнил нещо. Секретарят само се надяваше силната памет на стареца да открие ключа към разрешаването на всички тези мистерии. Вече яздеха под сянката на увисналите над пътеката дървета. По едно време Клавърли дръпна юздите на коня си.

— Тук ще трябва да излезем от пътя. — И посочи една утъпкана пътечка в края на гората. — Останките бяха намерени доста по-навътре.

— Какво е станало с тях? — попита Ранулф.

— Изровило ги е някакво животно. Започваха да се разлагат, изглеждаха доста обезобразени, а и ловните кучета доста ги бяха размятали. Получихме ги в кожена торба. Един лесничей ги донесе в града да ги погребат в просяшкото гробище. Ето, ще ви покажа.

Отбиха и навлязоха в гората. Пътеката лъкатушеше между дъбове, брястове, лиственици, черни тополи, чинари, буки, където проникваше все по-малко слънчева светлина. Небето изчезна от очите им, а балдахинът от листа и виещи се клони препречваше пътя на слънцето. Конете им започнаха да се плашат от шумоленето в орловата папрат и внезапните крясъци на птиците. От време на време дърветата изчезваха и те прекосяваха полянки, където тревата растеше висока и гъста, а дивите цветя изпълваха въздуха с омайния си аромат. Сетне отново потъваха в зеления сумрак, сякаш влизаха в необикновена катедрала, където стените бяха от дърво, таванът зелен, а далечното чуруликане на птиците звучеше като пеене на хор. Ранулф, незнайно защо изплашен, беше спрял да бръщолеви с Клавърли и се озърташе нервно. Корбет яздеше начело, като насочваше внимателно коня си и наостряше уши при всеки подозрителен шум. От време на време конят му отмяташе глава и пръхтеше ядно. Корбет хващаше по-здраво юздите, погалваше го по шията и му говореше нежно.

— Разбира се, аз вече съм идвал тук — заяви Клавърли с глас, който направо прогърмя сред дърветата. — Не остана много.

Той насочи коня си напред и тримата излязоха на една полянка. Клавърли посочи голите скали в средата, където пръстта беше изровена и струпана на купчини от двете страни на една дупка. Корбет смушка коня си към нея и огледа внимателно мястото, откъдето бяха изровени зловещите останки на тайнствената жертва. После се взря в изсечения в скалата груб кръст.

— Има ли наблизо някакво поселище? Селце или паланка?

Клавърли сви рамене и се почеса по късо остриганата глава.

— Аз поне не знам да има.

— Е, зад нас няма нищо — отбеляза Корбет. — А отляво и отдясно не се виждаше и следа от живот, така че да продължим нататък по пътеката.

Навлязоха още по-дълбоко в гората. Корбет затвори очи и се помоли убиецът от Фрамлингъм да не ги е последвал дотук; сетне дръпна юздите, когато конят му изцвили, усетил острата миризма на дим от горящи дърва.

— Отпред има нещо — подвикна той през рамо.

— Вероятно някой лесничей — отговори Клавърли. — Или дървар.