Огньовете на сатаната

— Имаше малко пари — смотолеви Озбърт. — Ама отидоха. С тях купих гъските. Останалото е вътре.

Корбет изпразни съдържанието на кошовете — къса връхна дреха, два чифта спретнато закърпени тесни панталони, колан, многобройни метални поклоннически символи и статуйки на светци, евтини дрънкулки, каквито можеха да се купят пред всяка църква. Накрая се показаха няколко парчета пергамент. Корбет огледа избелелите мастилени букви.

— Улфстън от Бевърли — прочете той. — Продавач на религиозни предмети и дребни реликви. — Сетне хвърли поглед към Клавърли и Ранулф. — Кому, за Бога, е трябвало да убива горкия Улфстън? И то да разсече тялото му на две, да напъди коня в луд галоп в тъмното и да изгори горната половина на трупа?

Корбет хвърли дисагите на Клавърли, изправи се и пусна двете монети в ръката на Озбърт.

— Следващия път, когато отидете на литургия — добави, — помолете се за душата на нещастника Улфстън.

— Направих, каквото можах — промърмори Озбърт. — Бог да го прости. Има ли още нещо, господарю?

Корбет попита:

— Да сте виждали в гората един конник с маска и качулка?

— Веднъж — отвърна Озбърт. — Само веднъж, господарю, точно след като намерих коня. Сечах дърва за огрев точно до пътя за Ботъм Бар. Чух някакъв шум, та се скрих в папратта. Мина един конник, облечен като монах. Конят му беше истинска кранта, а наметалото дрипаво, ама от седлото видях да виси голям двуръчен меч. Помислих си, че е някакъв престъпник, затуй останах скрит, докато отмина. — Дърварят направи гримаса. — Друго не съм видял.

Корбет му благодари, излязоха от колибата на дърваря, качиха се на конете и се върнаха на пътя за Ботъм Бар. Ранулф и Клавърли веднага се впуснаха в ожесточен спор относно яденето на конско месо. Пребледнелият Малтоут едва успяваше да пророни по някой протест.

— Да ядеш кон! — току възкликваше той. — Да ядеш кон!

— Ще ядеш ами! — викна му Клавърли. — Баща ми ми е разправял как по големия глад в околностите на Карлайл са ловели плъхове и са ги продавали като деликатес.

Корбет смушка коня си да върви по-бързо, като се поспря само на мястото, където бяха намерени изгорените тленни останки на Улфстън.

— Какво търсиш? — подвикна Клавърли, когато Корбет скочи от коня си и навлезе сред дърветата.

— Ще ти кажа, когато го намеря — отвърна спътникът му.

Той влезе още малко навътре и клекна да огледа следите от обгорено по земята. След малко извади меча и се зае да коси къпинака и високата трева. Показаха се още, но по-малки следи от опърлено. По дърветата около храсталака пък се виждаха дълбоки драскотини, сякаш оставени от огромна котка.

— Как, за Бога, е станало това? — възкликна Клавърли, който дойде и застана зад гърба му.

Корбет погледна към пътя, където Малтоут седеше на коня си, вперил в тях тъжни очи.

— Ето какво мисля, че се е случило — обясни Корбет. — Някой е дошъл тук да изпробва огъня, с който е изгорил Улфстън и останалите.

— Сякаш самият дявол е излязъл от ада — подметна Клавърли. — Опърлил е земята с опашката си и е издраскал дърветата с нокти.

— Да, тази история може да мине на Йоркския пазар — отвърна Корбет, — но аз съм сигурен, че сатаната си има предостатъчно работа, за да излиза от ада и да гори тревата и къпинака до пътя за Ботъм Бар. Не. Някой се е упражнявал с този огън, а драскотините по дърветата са направени със стрели.

— Значи убиецът е пускал стрели?

— Възможно е — обясни Корбет. — Палел е малки огньове, кой знае защо, и се е упражнявал в стрелба, използвайки дърветата за мишени. Мисля, че е бил твърде погълнат от работата си, твърде спокоен под прикритието на здрача, за да забележи приближаването на Улфстън. Нашият нещастен продавач на реликви е отивал към някое селце или пазарно градче, за да си продава дрънкулките. Всеки друг би побързал да отмине, дори би се върнал обратно, но Улфстън е бил пътуващ търговец — човек, който обичал да странства и да събира разни истории. Той спрял там, където е сега Малтоут, и вероятно е подвикнал в здрача. Убиецът се е обърнал. Бил е забелязан. Конят му е стоял наблизо. Той е отишъл бързо до животното, изтеглил е големия двуръчен меч и се е спуснал към Улфстън. Продавачът на реликви трябва да е стоял стреснат, уплашен, вцепенен като заек. Сигурно е вдигнал ръце към лицето си, когато убиецът е замахнал със страховития си меч и е разсякъл тялото му на две с един-единствен, безжалостен удар.

— И конят е хукнал? — обади се Ранулф.

— Да, силната миризма на кръв е натирила горката кранта в галоп по пътя. Тогава убиецът е запалил горната половина от трупа. Така не само щял да предотврати разпознаването на жертвата, но и открива, за да задоволи сатанинското си любопитство, какъв е ефектът на странния огън върху човешката плът.

— И разбира се — вметна Клавърли, — тъй като Улфстън е бил търговец, непознат по тези места, никой не го е обявил за изчезнал.