Огньовете на сатаната

Тук хората се блъскаха около мрачния градски затвор. Пред вратите му имаше редица трикрили ешафоди, на които се извършваха екзекуции. Осъдените престъпници биваха извеждани от затвора, качваха ги на платформата, избутваха ги да се качат на стълбата и им слагаха примката на врата. После обръщаха стълбата и престъпникът започваше да се мята и рита, докато конопеното въже се затягаше около врата му. Корбет бе ставал свидетел на много такива гледки в по-големите градове. Кралските съдии пристигаха, затворите се изпразваха, започваха се дела и се издаваха бързи присъди. На повечето престъпници дори не се даваше време да се защитят. Доминиканци в черно-бели раса минаваха от един ешафод на друг, шепнейки последно опрощение. Понякога събралата се навалица посрещаше някой престъпник с псувни и викове. Друг път приятел или роднина извикваше нещо за сбогом и вдигаше половницата за тост. Клавърли изчака вратите на затвора да се отворят и влезе в мрачната къщичка на вратаря. Вратарят веднага го позна.

— Почти свършихме, Клавърли! — викна той. — До довечера Йорк ще бъде по-безопасен.

— Дошъл съм за Художника! — тросна му се Клавърли, като се наведе от коня си. — Къде е той?

Вратарят вдигна към него пиянското си лице.

— За какво ти е?

— Трябва да говоря с него.

— Може, стига да знаеш пътя за ада.

Клавърли изстена и удари с юмрук рога на седлото.

— Мъртъв е, нехранимайкото му с нехранимайко — засмя се вратарят. — Няма и час, откак го обесиха.

Клавърли се сети за спътниците си, чиито коне започваха да нервничат в затвореното пространство, и изпсува цветисто.

— Сега какво? — попита Корбет.

Клавърли се обърна, плю в посока на вратаря и се почеса по носа.

— Няма какво да се направи — прошепна той. — Позволете ми тогава да ви запозная с една от най-големите си тайни!

* * *

В другия край на Йорк един мъж умираше. Незнайния лежеше върху сламеника в малката, гола стая на болницата за прокажени и подгизналата му от пот коса покриваше валчестата възглавница.

— Всичко свърши — прошепна той. — Няма да си отида жив оттук.

Францисканецът приклекна до леглото и го хвана за ръката, но не отрече.

— Вече не си чувствам краката — промълви Незнайния. Сетне се усмихна с мъка. — Отче, на младини бях отличен ездач. Яздех по-бързо от вятъра. — Той раздвижи леко глава. — Какво става след смъртта, отче?

— Само Бог знае — отговори францисканецът. — Но мисля, че е като пътуване, като да се раждаш наново. Бебето се бори да не излезе от утробата, ние се борим да не напуснем живота, но както става и след раждането, вероятно после забравяме и продължаваме нататък. Но най-важното е — добави францисканецът, — доколко сме подготвени за това пътуване.

— Имам грехове — прошепна Незнайния. — Много съм съгрешавал спрямо Небето и земята. Аз, рицарят-тамплиер, защитник на Акр, съм извършвал страшни грехове: в сърцето ми е имало омраза и жажда за мъст.

— Кажи ми — отвърна францисканецът. — Изповядай се сега. Получи опрощение.

Незнайния нямаше нужда от повече подканяния. Той впери поглед в тавана и започна да разказва живота си: за детството и юношеството си в една ферма в Барнслидейл; за приемането си в ордена на тамплиерите; за онези кървави последни дни в Акр, последвани от дълги години събирана горчивина в занданите на Владетеля на планината. Францисканецът слушаше мълчаливо, само от време на време го прекъсваше и задаваше тихичко някой въпрос. Рицарят винаги отговаряше. Накрая францисканецът вдигна ръка, произнесе ясно думите на опрощението и обеща, че на другата сутрин след литургия ще му донесе причастието. Незнайния сграбчи ръката на монаха.

— Отче, аз трябва да кажа онова, което знам.

— На някой тамплиер? — попита францисканецът. — Водачите на ордена им са се събрали във Фрамлингъм.

Незнайния затвори очи и въздъхна.

— Не, предателят може да е сред тях. — Той разтвори напукани устни в усилие да си поеме дъх. — Пазителят на кралския печат е в Йорк, нали?

Францисканецът кимна. Незнайния стисна здраво ръката му.

— За Бога, отче, трябва да говоря с пазителя на печата. На него мога да имам доверие. Моля те, отче. — Очите на изпитото, обезобразено лице горяха трескаво. — Моля те, побързай, докато съм още жив!

Осма глава

Клавърли поведе Корбет и другарите му от площада към катедралата в по-изисканата, спокойна част на града. Там улиците бяха широки и чисти, мазилката на къщите от двете страни беше боядисана в бяло и розово, а гредите — от лакиран или тъмен махагон, понякога позлатени около вратите и прозорците. Всяка къща имаше по четири или пет етажа, и своя градинка. Прозорците на долните катове бяха покрити със стъкло, а тези на по-горните — с тънки пластини рог или намаслено ленено платно. Клавърли спря пред една къща, която се издигаше в ъгъла на уличката, точно срещу хана „Маймуната“, и вдигна желязното чукало, вградено в подложка с форма на калугерско лице. Отначало отвътре не се чу нито звук, макар Корбет да виждаше, че зад прозорците горят свещи.

— Не се тревожете — ухили се през рамо Клавърли. — У дома ще си е.