— Ето! — възкликна Джокаста. — Намерили сте съкровище. Честен човек сте, но кралските служители вземат всичкото злато, а за вас остават само куп главоболия.
— Така е — добави Корбет, — и в крайна сметка аз ще получа половината от намереното, макар че доколкото познавам служителите на хазната, ще имам късмет, ако се докопам и до четвъртината.
— И така — обади се Ранулф. — Мистрес Джокаста, това злато… — Той помълча. — Между другото, господарю, Малтоут още не се е върнал.
— О, вероятно е в хана — отвърна Корбет. — Знаеш го какъв е, сигурно си приказва за коне с конярите и обръща халбите една след друга, сякаш животът му зависи от това. Та какво се готвеше да ми кажеш?
— Някой в Йорк — продължи Ранулф — е намерил имане, стопил го е и е направил монети. След това е използвал същите тези монети, за да си осигурява удобства и скъпи вещи.
— Точно така — съгласи се Джокаста. — Това е единственият отговор. Ако занесеш сребърни или златни предмети на златар, веднага ще те заподозрат, че или си престъпник, или си намерил съкровище и го укриваш от краля. А сега да видим, такова съкровище е лесно да се проследи. Никой златар не би участвал в подобно нещо. — Тя повъртя монетата в ръката си. — Който и да е направил това, трябва да има много добра топилня и достатъчно средства, за да купува инструментите за сечене на монети.
— Но не би ли го заподозрял някой? — попита Клавърли. — Щом златните съдове могат да се проследят до първоначалния им собственик, не е ли същото и със златните монети?
— Не и ако петдесет-шестдесет от тях се появят по едно и също време — отвърна Джокаста. — Точно така правеше Робърд с фалшивите си монети. Колкото повече пускаш в обращение, толкова е по-безопасно. Човекът, който е фалшифицирал тези монети, е направил същото. Трябва да има достатъчно средства, за да разпространява монетите из цял Йорк, без да събужда подозрения. — Тя потърка монетата между пръстите си. — И именно в това е тънкостта на занаята. Всеки златар или банкер няма да направи нищо друго, освен да претегли монетата на везните си. Все пак не извършват престъпление, ако в ръцете им попадне фалшива монета. Станали са съучастници, но винаги могат да се престорят на невинни. Продавали са хранителни продукти, платове, вино или нещо друго. Имат право да им се заплати: монетите се приемат и хората започват да забравят.
Корбет се облегна назад.
— Блестящо — прошепна той. — Намираш злато. Претопяваш го в монети, пускаш ги в обращение и по този начин вкарваш всички останали в твоята игра. В същото време се изплъзваш от закона и ставаш много, много богат. — Той погледна мистрес Джокаста. — И ти нямаш представа…
— Не ме гледай така, секретарю — отвърна закачливо тя.
— Този фалшификатор не е някой дребен мошеник, който цепи монетите или ги претопява на огън. Този хитър човек е много богат: той има и възможностите, и парите.
— Но не може ли пътят на монетите да се проследи? — настоя Ранулф. — Все някой някъде ще си спомни.
Мистрес Джокаста посочи към кесията на Корбет.
— Ти, писарю, имаш ли хубави сребърни монети тук? Можеш ли да си спомниш кой точно ти е дал всяка от тях?
— Не, но бих запомнил една златна монета — отговори Ранулф.
— Нима? — възрази веднага Джокаста. — Може би ако си мислиш, че някой ще ти я грабне от ръката? Все пак — рече тя, връщайки монетата на Корбет, — имаш право. Този фалшификатор вероятно не използва монетите, за да купува стоки от градските търговци. Та нали за всеки, който се разплаща тук и там със злато, в крайна сметка ще тръгнат слухове?
— Тогава? — обади се Корбет.
Джокаста втренчи поглед в огъня и известно време наблюдава как малките, уханни борови цепеници пукат и пращят върху долния пласт въглища.
— Как ми се иска Робърд да беше тук! — прошепна тя. — Той щеше да знае.
После бързо вдигна поглед.
— Отседнали сте във Фрамлингъм, имението на тамплиерите, нали така?
Корбет кимна.
— Защо не започнете оттам? — промълви Джокаста. — Тамплиерите разполагат с възможностите: гори и горички, където биха могли да скрият една тайна топилня. Те внасят храни и други стоки от чужбина. Имат връзки с банкери и златари. Освен това, ако не греша, това злато се е появило едновременно с пристигането им в Йорк.
— Да, така е — отвърна Корбет. — Кралят и неговият двор дойдоха от Шотландия и се настаниха край Йорк. Скоро след това пристигнаха водачите на тамплиерите и монетите започнаха да се появяват.
— Но откъде биха могли да вземат златото? — попита Клавърли.
Корбет повъртя между пръстите си пръстена на своята служба, на който стоеше емблемата на Тайния печат.
— Действително направиха голям подарък на краля — отбеляза Ранулф — и притежават никому неизвестни съкровища.
Корбет си спомни тайната стая във Фрамлингъм. Дали нямаше някаква връзка между това злато и убийствата?
— Сър Хю?
Корбет се отърси от размишленията си.
— Извини ме, мистрес Джокаста. — Стене стана на крака, взе ръката й и я докосна с устни. — Благодаря ти за помощта.
— Не преследвате просто един фалшификатор, нали? — попита хитро тя. — Главният секретар на краля не би се заел с това!