Огньовете на сатаната

После седна на тревата, свали си шлема и смъкна мрежата от метални брънки от главата си. Погледна към Одо: старият библиотекар беше изкарал лодката си, „Призракът от кулата“, и вече от доста време ловеше риба.

— Поне е по-полезно от това, което правя аз — измърмори кисело сержантът, докато откъсваше стиска трева, за да избърше потното си лице.

Гарнизонът във Фрамлингъм се беше поуспокоил след заминаването на любопитния кралски секретар и другарите му; тоест, до пристигането на пратеника, след което дьо Моле и останалите големци се бяха събрали в залата на тайно съвещание. Бяха издадени заповеди, подкрепящи указа на Великия магистър, че никой не бива да напуска Фрамлингъм и всеки непознат, заловен да се разхожда из земите на имението, трябва да бъде незабавно арестуван. Сержантът-тамплиер задъвка една тревичка и присви очи срещу залязващото слънце, докато гледаше как черното наметало на брат Одо се гърчи и плющи на вечерния вятър. Старият библиотекар очевидно се мъчеше да удържи дългата въдица. Сержантът се наслаждаваше на спокойствието на природата след бъркотията от последните няколко дни. Новината за покушението над краля, убийствата на Ревъркийн и готвача Питъркин бяха известни на всички. Малцина споменаваха за смъртта на Мърстън, макар мнозина да се чувстваха виновни заради онова, което бе направил. Въпреки това Мърстън бе луда глава: само защото беше участвал в битките в Отвъдморските земи, смяташе, че има правото да казва кое е правилно и кое не.

Тамплиерът се отпусна назад в тревата и зарея поглед в пухкавите облаци.

— Как ми се иска да бях далеч оттук — прошепна той. — Но къде?

Падането на Акр бе сложило край на службата в чужди страни, на смуглите момичета и скитането по пазарите. Вече нямаше почти нищо вълнуващо в разговорите за битки или опазването на Божия гроб. Най-доброто, което можеше да се очаква, бе самотна гарнизонна служба в някое забравено от Бога имение или, при повечко късмет, мисия до Средиземно море за битка с корсарите. Сержантът потърка очи; не беше негов дълг да се чуди или размишлява. Участта на Мърстън бе сложила край на всичко това. И кой бе той, за да поставя под въпрос решенията на водачите на своя орден? Те най-добре знаеха как да постъпят. Притежаваха тайни познания, които обсъждаха при затворени врати. Сержантът си спомни за самотната таванска стая в главната сграда на имението. „Какво ли всъщност става там?“ почуди се той. Защо само дьо Моле и Бранкиър можеха да влизат в нея? Защо бяха тези пурпурни свещи и напевите? Веднъж бе стоял там на пост и си спомняше как, когато излязоха, двамата високопоставени тамплиери бяха покрити от глава до пети с прах. Какво толкова имаше в тази стая, блъскаше си главата сержантът, че такива важни хора да лежат по очи в прахта пред него? Изведнъж чу някакъв шум и се изправи с мъка на крака. Одо се движеше, сякаш опъваше въдицата, но в един момент сержантът зърна огъня, обхванал носа на лодката. Той пусна шлема си на земята, втурна се нататък и закрещя.

— Брат Одо! Брат Одо! — викаше, но облечената в черно фигура седеше неподвижно, сякаш не усещаше танцуващите пламъци.

Сержантът разкопча пътьом колана с меча си. Тичаше така, че дробовете му сякаш щяха да се пръснат. Изведнъж лодката и брат Одо избухнаха в пламъци пред очите му. Тамплиерът се свлече на колене, разтреперан от страх. Докато гледаше, огънят погълна лодката и монаха; сякаш и водата на езерото не можеше да му попречи.

— О, Господ да ни е на помощ! — промълви сержантът, останал без дъх. — Дано Бог ни спаси от огъня на сатаната!

Девета глава

При пристигането си Корбет и другарите му завариха имението в смут. Веднага щом слязоха от конете, Бадълсмиър, целият разчорлен, се втурна да ги посрещне.

— Сър Хю! — извика той и преглътна с мъка. — Най-добре ще е веднага да се видиш с Великия магистър!

Въпреки приличащото слънце и ясното синьо небе, Корбет усети, че угнетеността му се завръща. Той огледа конюшните: войниците-тамплиери, които сега вършеха задълженията на конярите, бяха вперили празни погледи в него.

— Отново ли смъртен случай? — попита Корбет.

Бадълсмиър кимна и му направи знак с ръка да върви след него.

Секретарят каза на Малтоут да се погрижи за конете и тръгна заедно с Ранулф към главната сграда на имението. Бадълсмиър ги преведе през малкия вътрешен двор до стаята на дьо Моле: гола, оскъдно обзаведена килия, доста по-голяма от тази на Корбет, но също толкова аскетична с белите си варосани стени, черно разпятие и покрит с папурени рогозки каменен под. Великият магистър седеше зад една масичка с метално разпятие в средата. Останалите водачи на ордена вече се бяха събрали. По сериозните им лица със зачервени очи се четеше тревога.

При влизането на Корбет дьо Моле стана и каза троснато на Бадълсмиър да донесе още столове. Когато всички се настаниха, Великия магистър почука по масичката.