Огньовете на сатаната

— Сър Хю, вчера, докато ви нямаше, умря брат Одо. Или по-скоро беше убит. Късно следобед излязъл да полови риба, както често правеше, с малката си лодка, „Призракът от кулата“. Останал доста време в езерото, но и това не е необичайно. Охранявал го един сержант-тамплиер. Тъкмо се канел да слезе до брега, за да му каже, че е време за вечерня, когато видял пламъци на носа. Било обаче твърде късно: брат Одо и лодката били погълнати от огъня.

Корбет покри лицето си с ръце и пророни:

— Говорих с него, точно преди да тръгна за Йорк, посетих го в библиотеката. Показа ми една хроника; личеше си, че се гордее с нея.

Той вдигна очи към останалите.

— Защо? — попита. — Как е могло да се случи?

— Не знаем — отговори Бранкиър. — Нямаме представа, Корбет: затова те чакахме. Ти си кралският секретар. — Той го посочи с пръст. — Изпратен си тук, за да откриеш какво става. Е, открий го!

— Не е толкова лесно — рече Легрейв и се наведе напред. — Как би могъл сър Хю да се справи с това? Брат Одо е отишъл да лови риба, всичко е било тихо и спокойно. За Бога, та лодката е била в средата на езерото! Никой не е изплувал оттам. Никой не е бил в лодката с него. И все пак и той, и лодката, са унищожени от огън, който дори водата от езерото не е успяла да угаси.

— Какви останки са намерени? — попита изведнъж Ранулф.

Тамплиерите го изгледаха пренебрежително.

Корбет се обади:

— Въпросът на моя приятел е от голямо значение.

— Съвсем малко — отговори дьо Моле. — Трупът на брат Одо бе така овъглен, че не можеше да се разпознае. Намерихме и няколко обгорели дъски от лодката, но това е всичко.

— И нищо друго? — попита Корбет.

— Нищо — рече дьо Моле. — Само плаващи овъглени останки. Беше трудно да се каже кои са от лодката и кои от брат Одо.

— Кой ги е извадил? — поинтересува се Корбет.

— Ами — започна Бранкиър, — сержантът не бил в състояние да направи каквото и да било. Той вдигна тревога и всички отидохме по най-бързия начин на брега на езерото. Качихме се на друга лодка, завързана малко по-встрани, но докато стигнем, пламъците вече започваха да угасват. Тленните останки на брат Одо бяха увити в чаршаф и поставени в ковчег. Ще го погребем довечера. Това, което искаме да знаем, сър Хю, е защо се случват тези неща. И как могат да бъдат спрени?

Корбет впери поглед в другия край на стаята: бъчвичката вино, която беше донесъл като подарък от краля, стоеше начената на една странична маса. Червеният восъчен печат сега висеше надолу като огромна капка кръв. Той въздъхна и бутна назад стола си.

— Не зная — отвърна, — макар че едно ще ви кажа: забравете всичките тия дрънканици и сплетни за огън от ада.

Сетне им каза какво е открил до пътя за Ботъм Бар. Дьо Моле се поизправи на стола си и очите му засияха от вълнение.

— Значи знаеш името на жертвата и как е загинал?

— Да. Също така смятам, че в тази гора е имало някой, който е използвал непозната форма на огън. Последната вечер преди заминаването ни, докато ми разказваше за падането на Акр, брат Одо спомена, че сарацините са мятали огън в града.

— Но това не бе нищо — намеси се Бранкиър, — просто наръчи дърва, накиснати в катран, запалени и запратени с помощта на катапулт или балиста.

— Да не би да ни казваш, че същото се случва и тук? — попита Симс.

Корбет зърна нещо да се движи под дрехата на рицаря и осъзна, че тамплиерът все още носи своята любима невестулка със себе си.

— Но това е невъзможно — рече присмехулно Бадълсмиър, преди Корбет да е успял да отговори. — Този огън е неудобен за използване. Просто купчина подпалени съчки. Как би могло това да обясни смъртта на Ревъркийн в центъра на лабиринта? Там не е имало никой. Или на Питъркин в кухнята? А колкото до брат Одо…

— А какво ще кажете за огнена стрела? — прекъсна го Корбет. — Потопена в катран и борова смола? — Той сви рамене. — Знам, дори преди да сте ми отговорили, че ако към лодката на брат Одо е била пусната такава стрела, той щеше да се опита да изгаси огъня или поне да скочи във водата и да доплува до брега. — Секретарят направи пауза. — Монсеньор, мога ли да те помоля за една услуга?

Дьо Моле разпери ръце.

— Искам разрешение да ходя навсякъде из имението, да разпитвам, когото си искам, и да си пъхам дългия нос — както се изразяват някои — във вашите работи.

— Давам ти го — отговори дьо Моле. — Но при едно условие, сър Хю. Помниш ли стайте, които ти показах вчера? Стой настрана от тях. Колкото до останалото, на твое разположение е.

Корбет му благодари и излезе от стаята.

— Наистина ли го вярваш? — попита го Ранулф, докато влизаха в крилото за гости.

Корбет се спря.

— Кое, Ранулф?

— Ами това, за огнените стрели.

— Че какво друго можех да кажа? Имаме човек, който лови риба насред езерото. За минути, не, дори за секунди, той и лодката му са обхванати от пламъци. Какво друго може да ги е предизвикало? — Корбет сви рамене. — Налучквах, но това е най-доброто, което можех да направя.

Той хвана Ранулф за ръкава и го дръпна до прозореца.

— Каквото и да открием — прошепна Корбет, — ще си мълчим. Смятам, че убиецът беше сред хората, събрани в стаята на дьо Моле.