Огньовете на сатаната

Отново щракване. Корбет, който се криеше зад рафтовете, чу глух звук — поредната стрела се беше забила в дървото над главата му. Той се помъчи да овладее дишането си и се огледа трескаво наоколо: прозорците бяха твърде малки, оттам не можеше да се измъкне.

— Знай — продължи напевно гласът, — че си ни в ръцете и не ще те пуснем, докато не си разчистим сметките!

Корбет, вече легнал по очи на пода, надникна иззад лавиците и сърцето му спря за миг. В другия край на библиотеката стоеше фигура с шлем, черна роба доземи и арбалет в ръка. Чуха се стъпки — убиецът бавно се приближаваше. Ако станеше и се втурнеше към него, Корбет в никакъв случай нямаше да успее: следващата стрела щеше да се забие в тялото му, преди да е стигнал мистериозния си нападател. Устата му пресъхна и той положи всички усилия да потисне страха си. Незнайно защо, в съзнанието си виждаше само как кралският вестоносец язди по пътеката към имението Лейтън, Мейв забързва към него, за да го посрещне…

Корбет избърса потта от лицето си и стисна още по-здраво уелската кама. Когато вдигна очи, погледът му случайно попадна на малка странична врата зад едно от писалищата. „Исусе Христе,“ помоли се той, „дано да не е заключена!“

Показа глава навън, но бързо се дръпна обратно, понеже друга стрела профуча като ястреб във въздуха. Сетне стана, преди тайнственият нападател да е успял да зареди следващата. Избута писалището настрана, като ругаеше тихо, и вдигна резето, но вратичката не се помръдна. Корбет се заблъска неистово в нея, макар вече да чуваше как стъпките се приближават зад гърба му. Точно тогава зърна горните резета. Свали ги и вратата се отвори. Кожените й панти изскърцаха. Корбет излезе и я затръшна зад гърба си, точно когато една стрела се заби от другата й страна. Вратата водеше към някакъв коридор. Корбет се втурна слепешката по него и когато зави зад един ъгъл, неочаквано се блъсна в един сержант-тамплиер. Без да обръща внимание на виковете му, продължи да бяга, докато не излезе през отворената врата на някаква запустяла градинка зад площадката за турнири.

Постоя там известно време, за да си поеме дъх, и се върна в отделението за гости. Когато влезе в стаята си, затръшна вратата, заключи я и провери дали вътре няма някой. Накрая се строполи на леглото. Докато лежеше, лека-полека облекчението отстъпи на гняв, на страшна ярост, задето едва не бе паднал в капана. Изкушаваше се да профучи през имението, настоявайки да се срещне с дьо Моле, за да изиска разследване, но какво щеше да докаже с това? Нищо, освен собствения си страх. Убиецът сигурно се беше измъкнал от библиотеката и нямаше как да бъде проследен. Корбет стана, наплиска лицето си с вода и се избърса бавно, като си припомняше увитата в плащ фигура, арбалета и свистящите над главата му стрели.

— Поне — прошепна той — вече знам, че не си дошъл от ада.

Изведнъж спря и се замисли: нападението в библиотеката явно бе отчаяна мярка. Затова ли бяха убили Одо? За да му попречат да открие причината за страшния огън? Убиецът сигурно бе прегледал писалището на библиотекаря, но едва ли бе забелязал парчето пергамент, което сега стоеше на сигурно място в кесията на Корбет, На вратата се почука.

— Господарю!

Корбет отиде до нея и отвори. Ранулф и Малтоут връхлетяха развълнувано в стаята.

— Открихме! — възкликна Малтоут.

— Млъквай! — кресна му Ранулф. — Намерих ги, господарю, следи от обгорено, същите като край пътя за Ботъм Бар. Спомняш ли си дърветата покрай преградната стена около имението? Е, двамата с Малтоут ги видяхме там. — Той се взря в лицето на Корбет. — Не искаш ли да дойдеш? Какво се е случило, господарю?

Корбет им разказа.

— В библиотеката! — възкликна Ранулф. — Че защо там, господарю?

— Първо, защото убиецът е знаел, че съм там. Второ, защото е искал да ми попречи да открия нещо. — Корбет извади парчето пергамент от кесията си. — Забравете за следите от обгорено. Малтоут, искам от теб да се върнеш в Йорк. — Сетне отиде до масата и като взе едно перо, написа фразите, които беше намерил на писалището на Одо. — Ще идеш при краля, той е отседнал в двореца на архиепископа при Йоркската катедрала! — Той му подаде бележката. — Дай му това. Ако те попита какво става тук, кажи му… — Корбет направи гримаса. — Е, кажи му истината. Но имам нужда от отговор възможно най-бързо.

— Мога ли да отида с него? — попита Ранулф.

— Не, не можеш. Още няколко дни далеч от съблазните на Йорк ще се отразят много добре на душата ти, да не споменаваме пък тялото.

Малтоут се разбърза да напълни дисагите. После се върна, за да се сбогува, и почти затича обратно по коридора.

— Ето ти един щастливец — отбеляза Ранулф. — Но какво ще правим сега?

— Да отидем на разходка, Ранулф. Добре ще ни дойдат малко слънце и свеж въздух.