Огньовете на сатаната

— Асасините са ислямска секта — отвърна той. — Носят бели дрехи и кървавочервени пояси и чехли. Живеят под командването на своя водач, Владетеля на планината, в крепост, наречена „Орлово гнездо“, близо до Мъртво море. Чувал съм краля да говори за тях. Твърдината им е построена на върха на непристъпна планина. В нея има оградени със стени градини, пълни с екзотични дървета, мраморни фонтани, красиви цветни лехи и застлани с коприна шатри. Там членовете на тази секта, „Посветените“, биват хранени с шафранени сладкиши и поени с вино, размесено с опиати. Те бленуват за рая: от време на време Владетеля ги изпраща да убият някого, когото си е набелязал. Извършиха големи поразии сред кръстоносците. — Корбет се поизправи и впери поглед в езерото. — Те са кошмар, сенки от ада, които събуждат тъмни страхове, особено в душата на нашия крал. Едуард все още сънува покушението от преди тридесет години.

— Възможно ли е сред тамплиерите да има членове на тази секта? — попита Ранулф. — Отстъпници, които да са се отрекли от клетвата си? Или пък — додаде бързо той, — мохамеданите-убийци да използват това с тамплиерите, за да отслабят западните кралства?

Корбет стана на крака и изтупа тревата от панталоните си.

— Не мога да ти отговоря, Ранулф, но ми се струва, че е крайно време да поговорим с Великия магистър.

Върнаха се в главната сграда на имението и след малко дьо Моле ги прие. Седнал на отрупаното си с ръкописи писалище, той им посочи с ръка къде да седнат.

— Сър Хю — започна дьо Моле и потърка лицето си с длани. — Това не може да продължава вечно. Трябва да отпътувам обратно за Франция. Забраната на краля трябва да бъде вдигната.

— Защо? — попита Корбет, като си спомни пратеника, който беше видял да препуска по пътя за Ботъм Бар. — Да не би в Париж да има нови неприятности?

Дьо Моле порови из книжата на бюрото си.

— Разбира се, че има. Покушението над Филип Френски е извършено от тамплиер. Въпросният сержант е един от непокорниците, за които вече говорихме. Направил е признания и е предаден на Инквизицията.

— Но аз самият ти казах това.

— Все пак не знаеш — отвърна дьо Моле, — че преди няколко дни Филип Френски е прекосявал Големия мост на път към Лувъра след посещение на гробниците в „Сен Дьони“. Очевидно — дьо Моле хвърли парчето пергамент на писалището — тогава е извършено още едно покушение над живота му. В Париж се ширят слухове и скандали, и съветът на ордена настоява да се върна там.

— А има ли някаква истина в тези слухове?

Дьо Моле избягна погледа му.

— Монсеньор — настоя Корбет, — аз не съм ти враг. Възхищавам се от вашия орден. Мъже като брат Одо и сър Гуидо бяха истински рицари на кръста, но за Бога, отворете най-сетне очи, тук има нещо гнило. Знаете ли — продължи той — за мълвата, че сред вас се шири содомия?

Дьо Моле вдигна гневен поглед.

— Не ми чети морал, Корбет! Мога да изброя куп епископи с любовници, свещеници, които посещават проститутки, благородници с вкус към пажовете. Разбира се, има и братя, които се поддават на слабостите на плътта, като всеки човек! — каза троснато той.

— А тези убийства? — попита Корбет. — Можеш ли да ги обясниш, монсеньор? Или защо един тамплиер би изпращал същите предупреждения като Владетеля от планината? Възможно ли е някой или някои от вашия орден да са отстъпници, членове на онази секта? И каква е връзката ви с нея?

Дьо Моле се облегна назад, като си играеше с острия като бръснач нож за пергамент.

— От векове — отвърна той, — орденът на тамплиерите пази Светите места. Строим там свои крепости. Пускаме корени. Гледаме да се разбираме с местното население. Това, че един човек вярва в аллах и застава срещу теб на бойното поле, не означава, че в мирно време не можете да седнете на една маса, за да си разменяте мисли и подаръци.

— Дори с асасините? — настоя Корбет.

— Да, дори с тях. Те държат някои търговски пътища: част от териториите са в тяхна власт. И са податливи на подкупи не по-малко от всеки друг.

— Значи орденът е търгувал с тях?

— Да, и мога да ти кажа, че сър Бартолъмю Бадълсмиър и Уилям Симс са посещавали „Орлово гнездо“ като посланици и Владетеля на планината ги е приемал в дома си.

— Защо не ми го каза досега?

— Не мисля, че има връзка — сопна се дьо Моле. — Бадълсмиър и Симс са виждали прекрасните градини на Владетеля, пили са от ледения му шербет и са слушали речите му. Да, те са били негови гости, но това не означава, че са отстъпници. Асасините не са наши врагове.

— Кои са тогава? — попита Корбет.

— Владетелите на Запада — отвърна дьо Моле. — Те виждат нашите имения, житници, плевни, многобройни стада и плодородни ниви. Ръцете ги сърбят за съкровищата на ордена в Париж, Лондон, Кьолн, Рим и Авиньон. Какво правят тамплиерите, питат те. За какво са им толкова власт и богатства? Няма ли да е по-добре парите им да бъдат използвани за други цели?

— Значи нямаш представа кои може да са нападателите? — настоя Корбет.

— Не повече от теб, сър Хю! — Дьо Моле бутна пергамента настрана и вдигна едно писмо. — Смятам да изпратя вестоносец при краля.

Корбет кимна.