Огньовете на сатаната

— Ами маскираният конник в гората? — попита Ранулф.

— Не знам, но той не е бил в кухнята, когато Питъркин загина. Убиецът, така нареченият Стрелец, може да бъде дьо Моле, някой от останалите четирима, а може и да не е сам, да има съучастник. Не знам защо напада убиецът или как го прави, но който и да е, благодарение на откритието ни до пътя за Ботъм Бар сега знае, че сме разбрали част от истината.

— Тогава може би ще се опита да ни затвори устите.

— Вече се опита — отвърна веднага Корбет, — но може отново да го направи. И нищо чудно да сгреши някъде.

Той проточи врат и огледа пустия коридор.

— Казах, че трябва да не се отделяме един от друг, но сега трябва да работим поотделно. Вие двамата с Малтоут ще претърсите имението. Огледайте ковачницата, пребродете полята и горичките. Търсете някакви следи от огън или обгорено, а ако е възможно, и тайна топилня.

— А ти, господарю?

— Аз отивам в библиотеката. Брат Одо може да е загинал не защото живееше в това имение, а заради някое свое откритие. Убиецът трябва да ме е видял, че го посещавам. Смятам, че истината, или поне част от нея, се крие някъде в книжата на брат Одо.

Ранулф се върна в крилото за гости да вземе Малтоут, а Корбет попита един войник за посоката и отиде в библиотеката. Вратата беше отворена. Той влезе вътре и огледа дългото, изпълнено със сенки помещение.

— Бог да ти даде покой, брат Одо — прошепна. — И дано ми прости, ако съм станал причина за смъртта ти.

Той прекоси библиотеката до нишата на брат Одо. Масата беше отрупана с книжа, там бе и големият свитък велен с хрониката на монаха. Корбет я разви и започна да обръща парчетата пергамент, увлечен в драматичния разказ за падането на Акр. Прегледа я внимателно цялата, като се питаше дали в нея няма нещо за тайнствения огън. Но въпреки че в рисунките на Одо имаше балисти, които изстрелваха пламтящи топки катран, не се виждаше нищо значително. Корбет затвори с въздишка хрониката и започна да вдига едно по едно парчетата пергамент. Някои бяха просто стари драскулки, но една от рисунките привлече погледа му. Очевидно бе правена в деня преди смъртта на Одо. На нея имаше дългонос писар, а до него — грубо нарисувана врана. Корбет се усмихна от каламбура с името му — на френски „corbeille“ означаваше врана. Останалите надписи обаче бяха неразбираеми. Корбет си спомни как брат Одо му беше говорил за саксонските руни. Виждаха се едни и същи знаци, отново и отново повтаряни, всичките с въпросителни до тях. Няколко от тях успя да разгадае, но така и не намери никакъв смисъл в подреждането им. Той се върна в другия край на библиотеката и започна да рови из лавиците, докато не намери, каквото търсеше: дебела книга с пожълтели страници със заглавие „Codex Grammaticus“, подвързана с телешка кожа и закопчана с огромна катарама. Корбет я свали от рафта и я отнесе обратно до масата на Одо. Там я отвори и започна да разлиства страниците: в книгата имаше справки за гръцки и староеврейски думи, а в най-използваното приложение накрая бяха изписани всички букви от азбуката със съответстващите им саксонски руни. Корбет взе едно перо, придърпа пергамента и се опита да разчете драсканиците на мъртвия библиотекар. Отначало не можа да разбере нищо, понеже руните образуваха несъществуващи думи, но след това си спомни, че Одо бе използвал латински в своята хроника. След още малко усилия думите бяха разшифровани: „Ignis Diaboli“, „Дяволски огън“; „Liber Ignium“, „Книга за огъня“ и накрая една фраза, която се повтаряше многократно — „Тайната на Бейкън“9.

— Мили Боже! — прошепна Корбет. — Какво ли значи това?

Дяволски огън, разсъди той: ето как Одо описваше пламъците, погълнали нещастния Питъркин и приятеля на библиотекаря Ревъркийн. „Книга за огъня“? Да не би това да бе някакво мъчно разбираемо съчинение? Книга с магии? А „Тайната на Бейкън“? Какво общо имаше това с ужасните огньове? Озадачен, Корбет стана от стола да потърси каталога на библиотеката, но когато го намери, не откри никаква „Книга за огъня“ или каквото и да било, което да обяснява фразата „Тайната на Бейкън“. Тъкмо разчистваше писалището и навиваше пергамента с бележките, които си беше записал, когато чу някакъв шум в задната част на библиотеката — скърцане на врата, последвано от пускане на резета. Корбет се изправи, извади камата си и огледа залата, но видя единствено прашинките, които танцуваха на слънчевата светлина над силно излъскания под.

— Кой е там? — извика секретарят. След малко повтори. — Кой е там?

— Знай, че идваме и изчезваме…

Гласът звучеше ниско, неузнаваемо, макар думите да кънтяха в библиотеката като мрачен звън на погребални камбани.

Корбет чу и друг звук, познато изщракване. Той се хвърли мигновено настрана. Стрелата изсвистя покрай главата му и се заби в стената зад него.

— Знай — каза вече по-високо гласът, — че каквото заграбиш, ще се изплъзне от ръцете ти и ще се върне при нас.