Огньовете на сатаната

Отначало настана бъркотия, но после пристигна Симс, чиято невестулка надничаше любопитно от горния отвор на туниката му. Той накара подчинените си да се наредят в дълга редица. Вътре бяха изпратени войници с мокри парцали на лицата. Всеки от тях носеше ведро с пясък, а един беше въоръжен с тежко одеяло. След час пламъците най-сетне бяха обуздани.

— Слава Богу! — промълви дьо Моле. — Слава Богу, сър Хю, че стените са от камък, както и подът: иначе цялата сграда можеше да се превърне в клада.

— И сега белята не е малка — отбеляза приближилият се към тях Легрейв. — Съседната килия е съсипана, както и двете стаи отгоре. Гредите и дъските на пода са изгорели.

— Той се озърна. — Къде е Бадълсмиър? — възкликна. — Сигурен съм, че го видях… — И млъкна.

Бранкиър се отдалечи забързано, като викаше името на Бадълсмиър. Скоро обаче се върна, като клатеше глава.

— Нали това беше стаята на Бадълсмиър? — попита Корбет.

Симс кимна.

— Какво се е случило? — поинтересува се секретарят.

Симс се извърна и извика няколко имена. Двама сержанти се приближиха забързано, голи до кръста, с покрити със сажди тела. Приличаха на демони от ада.

— Вие ли вдигнахте тревога? — попита Бранкиър единия от тях.

— Да, сър. Аз бях на пост. Когато завих в този коридор, видях изпод вратата да излиза дим. Изтичах и заудрях с всички сили по нея. — Той им протегна окървавения си, обгорен юмрук. — Вратата обаче се беше нажежила и затова извиках за помощ. Притекоха ми се Уолдо и Гибнър. Гибнър изтича да удари камбаната, а ние с Уолдо се помъчихме да разбием вратата, която беше заключена и запостена. Накрая взехме пейката от коридора и ударихме с нея от лявата страна, за да разбием пантите. Успяхме — той се задъха, — но към нас блъвнаха пламъци и дим. Вътре беше ужасно, само огън и пушек. Сякаш се намирахме в сърцето на ада.

— Видяхте ли сър Бартолъмю? — сопна му се Легрейв.

— Кажи ми истината!

— Да, той лежеше на леглото. Пламъците вече го бяха обхванали. Видях го само за няколко секунди. — Сержантът се поколеба. — Него и…

— И? — намеси се Корбет.

— Имаше още някой — смотолеви тамплиерът. — Лежаха на леглото. Огънят вече ближеше балдахина и завивките. Извиках веднъж и избягахме. Честно казано, господарю, нищо не можехме да направим.

— Кой беше другият? — извика Бранкиър. — О, за Бога, човече! Значи сме загубили двамина от нашия орден!

— Единият беше сър Бартолъмю — отговори сержантът. — Мисля, че другият беше Скудас.

Дьо Моле изруга под нос и се отдалечи. Корбет остана отстрани да гледа как изпоцапаните, почернели от сажди тамплиери се мият с вода от кладенеца. Слънцето се издигаше бързо над главите им и напичаше. Малко по-настрана дьо Моле и командирите изчакваха влизането в сградата отново да стане безопасно. Най-сетне един сержант докладва, че огънят е изгасен. Дьо Моле нареди на другарите си да останат на място и като махна на Корбет и Ранулф да го придружат, влезе в опушения, зловонен коридор. Стените и дървенията бяха обгорени; когато стигнаха до стаята на Бадълсмиър, Корбет се изненада от силата на огъня, превърнал цялото помещение в почерняла костница. Подът бе покрит с пепел, която стигаше до глезените. От завивките, мебелите и орнаментите не бе останало нищо. Таванът отгоре беше изтърбушен; виждаше се горната стая, където пламъците бяха вилнели, поглъщайки всичко по пътя си.

— Ще издържат ли гредите? — попита Корбет.

— Ние винаги строим добре — отвърна дьо Моле. — Огънят е нашият голям враг. Три, може би четири стаи ще трябва да бъдат изкъртени до камък и ремонтирани.

Той прекоси стаята и доближи мястото, където преди това се бе намирало леглото. От двамата мъртви тамплиери не беше останало много: овъглени скелети, легнали един до друг, неразпознаваеми сред разразилия се ужас. Въпреки пепелта и мръсотията, дьо Моле, по чието лице се стичаха сълзи, коленичи и се прекръсти.

— Requiem aeternam eis Domine — подхвана той. — Дай им вечен покой, Господи, и нека ги огрява несекваща светлина. — Той благослови тленните останки с ръка. — Не отвръщай лицето Си от тях и в безкрайната Си милост прости прегрешението им.

Дьо Моле се изправи на крака, залитна и щеше да падне, ако Корбет не го беше хванал за лакътя. Дьо Моле вдигна лице и Корбет едва не ахна: Великият магистър изглеждаше остарял, с посивяло лице, отпуснати устни и очи на заблудено дете.

— Какво става Корбет? — прошепна дрезгаво той. — Какво става, за Бога? Сякаш не ни стига пожарът, ами и Бартоламю! Добър войник, пък да умре в леглото си с друг мъж. Как ще погледне на това всеобщият съдник на всички нас? Какъв ужасен удар за името на ордена!

Той издърпа ръката си и тръгна със залитане към вратата. Корбет направи знак на Ранулф да му помогне. Великият магистър закуцука като старец по коридора. На половината път спря, облегна се на стената и затвори очи.