Огньовете на сатаната

Корбет заряза писмото и през следващите два часа усилено записва всичко, което се беше случило, което бе чул и видял от самото начало, разговори и заключения. Те обаче не го доведоха доникъде, затова се върна към пергаментите от писалището на брат Одо и дисагите на Скудас. Огледа отново предупреждението на асасините — първото, забито във вратата на катедралата „Сейнт Пол“; второто, което му бе подадено в Йорк; третото, което бе получил от Клавърли, и четвъртото, извадено от дисагите на Скудас. Корбет стана и се протегна. А петото? А, да, нападателят в библиотеката. Корбет взе перото и записа и него. Сетне огледа петте точки, особено последната, и с нарастващо любопитство се взря отново в тях. Имаше разлика; беше я забелязал и преди, но дали тя бе от значение? Корбет прехапа развълнувано устни. Даденото му от Клавърли предупреждение и това, което бе получил в Йорк, се различаваха от другите, които пък гласяха:

„Знай, че идваме и изчезваме, преди да си усетил, и никак не ще ни попречиш.

Знай, че каквото заграбиш, ще се изплъзне от ръцете ти и ще се върне при нас.

Знай, че си ни в ръцете и не ще те пуснем, докато не си разчистим сметките.“

Бележката, мистериозно закачена за бесилото на Мърстън и онази, която момченцето му бе подало в Йорк, имаха следния текст:

„Знай, че каквото заграбиш, ще се изплъзне от ръцете ти и ще се върне при нас.

Знай, че идваме и изчезваме, преди да си усетил, и никак не ще ни попречиш.

Знай, че си ни в ръцете и не ще те пуснем, докато не си разчистим сметките.“

„Защо е тази разлика? — зачуди се Корбет. — Просто грешка?“ Той отиде до прозореца и погледна надолу към двора. Войниците-тамплиери сновяха напред-назад, разчиствайки боклука от изгорелите стаи. Дали не беше просто грешка? А ако не, какво би трябвало да означава разликата?

— Да кажем — промърмори Корбет, — че заговорниците са били трима: Мърстън, Бадълсмиър и Скудас. Всеки от тях е предавал послания. Обяснява ли това защо някои от предупрежденията са изписани погрешно?

Той отиде до умивалника и наплиска лицето си. Едва тогава забеляза мръсната вода в легена. Явно бе така потънал в мисли за случилото се, че все още носеше следите от дима и огъня. Той излезе в коридора и помоли един сержант да му донесе чиста вода. Сержантът се съгласи и когато отново дойде, Корбет се съблече, избръсна се пред малкото стоманено огледало и си облече чисти дрехи. Все още размишлявайки върху загадката, той слезе в кухнята и помоли за малко хляб, сирене и халба бира. Никой не му обръщаше внимание. Убийствата, скандалните разкрития и тежката работа по потушаването на огъня бяха оказали своето въздействие върху тамплиерската общност. След малко при него дойде Ранулф, чието изпоцапано лице бе нашарено от струйките стичаща се пот.

— Добра ли беше играта? — попита Корбет.

Слугата му се ухили.

— Сега повече от всякога ми приличаш на дяволче. Внимавай, Ранулф — добави Корбет. — На някой може да му хрумне да огледа заровете, които използваш.

— Винаги играя честно — отвърна Ранулф.

— Да бе, а прасетата могат да летят — рече насмешливо Корбет.

Ранулф отиде да се преоблече и измие, а господарят му привърши яденето и излезе на каменната пейка пред входа на главната сграда. Наслаждаваше се на припичащото слънце и си блъскаше главата над предупрежденията; опитваше се да си спомни кое не си е на мястото, но някак все не успяваше. Той затвори очи, позволи си да се отпусне и се замисли за последното писмо на Мейв.

„Трябва да си дойдеш у дома,“ пишеше тя. „На Елинор й е мъчно за теб. Чичо Морган се кълне, че имаш по една хубавичка блудница във всеки град. А аз всяка нощ лежа будна в леглото и се надявам, че на другата сутрин ще чуя развълнуваните викове на слугите и ти ще се върнеш.“

— Сър Хю?

Корбет отвори сепнато очи. Клавърли стоеше пред него и го гледаше загрижено.

— Роджър!

По грозноватото лице на помощник-шерифа се разля усмивка.

— От колко време си тук? — попита Корбет.

— О, оставих си коня в конюшнята и отидох до стаята ти. Ранулф беше там. — Лицето на Клавърли стана сериозно. — Той ми разказа новините. — Сетне седна до Корбет на пейката. — Това имение взе да прилича на гробища — промърмори. — А когато новините плъзнат навън…

— Какво се е случило? — попита Корбет.