— Да, да, да — отвърна Джокаста, вдигна златната монета и я заобръща на светлината. — Робърд би ахнал, ако можеше да я види. Той искаше да бъде богат, да натрупа много сребро и да отиде в далечни страни. Мечтаеше да стане голям търговец или воин. Посвети ме във всичките си лудории. Нощем се измъквах от дома и тръгвах с него. Често лежахме на надгробните камъни до църквата „Сейнт Питър“ и той ми разправяше какви велики дела ще извърши. Скоро се сгодихме, дадохме си дума, но жаждата му за богатства го тласна към фалшификаторството. Стана известен сред хитреците и мошениците в града, сред чудаците, измамниците, продавачите на крадена стока, джебчиите, всичката измет на земята. — Тя сви рамене. — Наехме малка топилня току до Коуни Стрийт и започнахме да сечем фалшиви монети. Това беше по времето на стария крал, когато управата на града хич я нямаше… Но после ни хванаха. На делото дадоха на Робърд да избира: или да го обесят, или да се присъедини към кръстоносния поход на принц Едуард. Той, разбира се, избра второто. Войските се събираха на ливадите извън града, в Епископските полета. Робърд обаче беше затворник и го държаха окован с вериги, докато не се качи на кралския кораб. Аз тръгнах с него.
— Били сте в Светите земи! — възкликна Корбет.
— О, да. Всичко на всичко три години. Но се върнахме богати. Купихме хана отсреща: Робърд стана собственик, пивовар и ханджия. Моите родители бяха умрели. Станах негова жена, но старите навици умират трудно, сър Хю. Щом го усетиха, че се е прибрал, градските мошеници така и не го оставиха на мира. Робърд приемаше гости посред нощ, но винаги се стараеше да спазва закона. — Тя се засмя стеснително. — Или поне в общи линии. Отново започна да се занимавах фалшификаторство, но този път, кълна се в Бога, аз не участвах в това. Нали знаете, гордостта винаги идва преди падението. Кралските съдии се върнаха в Йорк, свика се съд и срещу мъжа ми бяха отправени обвинения.
— Беше осъждан два пъти и трябваше да бъде обесен. А и някогашните му престъпления още се помнеха. Мистрес Джокаста се яви пред шерифите и сключи с тях таен договор. Робърд щеше да бъде помилван, но Джокаста се закле да осведомява шерифите за престъпленията, които се готвеха в града.
— Започнах да предавам съучастниците му — добави тихо Джокаста. — Той никога не разбра. О, аз подбирах кого да издавам. Все още го правя. Дребните престъпници оставям на мира, но не и онези, които убиват или осакатяват, изнасилват или оскверняват църквите. Както във всеки хан, до мен достигат разни слухове и аз просто ги предавам нататък…
— И съпругът ти така и не разбра?
— Да — заяви Джокаста. — Никой друг, освен Клавърли. — Изведнъж лицето й се изопна. — Траур не нося. — Тя се удари с длан в гърдите. — Робърд още е тук. Когато затворя очи, го чувам да пее. Нощем обръщам възглавницата и виждам усмихнатото му лице. Той не беше лош човек, сър Хю, но Бог да ни е на помощ, обичаше лудориите.
— И все пак ни даваше сведения? — попита Корбет.
— Преди да напусна Йорк, за да се срещна с теб, сър Хю — прекъсна го Клавърли, — се отбих тук. Мистрес Джокаста обеща да ни съдейства, в случай че Художника откаже. Но Художника беше обесен — добави той с равен глас.
— Дано Бог му даде покой.
— С мистрес Джокаста се познаваме от години — обясни Клавърли. — Вярно е — помаха с пръст той, — фалшификаторството може да е тънко изкуство, но ако някой в този град го познава изтънко, това е мистрес Джокаста.
Корбет се загледа през прозореца в угасващата светлина на деня. Хрумна му една безумна мисъл: ами ако самата Джокаста бе този фалшификатор?
— Не бих могла да го направя — заяви тя, сякаш прочела мислите му. — Нямам нито топилня, нито скъпоценен метал. И което е най-важно, до мен достига всичко, което се шушука из града, но досега никой нищо не е споменал.
— Джокаста вдигна монетата. — А повярвайте ми, такива слухове се разнасят бързо.
Корбет се покашля и отвърна притеснено поглед.
— Й какво става в крайна сметка? — попита Ранулф. — Кой е отговорен за това?
Джокаста остави чашата си.
— Сър Хю, никога досега не съм виждала подобна монета. Повечето фалшификатори просто слагат примеси в кралските монети, нали?
Корбет кимна в знак на съгласие.
— Тогава защо някой би правил златни монети, освен ако… — Тя млъкна.
— Освен ако какво?
— Ами да кажем, сър Хю, че намериш гърне със злато. Не, не в мечтите си, а истинско заровено съкровище: чаши, бокали, кани, кръстове. Какво би направил?
— Ще го занеса на шерифите или кралските съдии.
Джокаста прихна, а Клавърли и Ранулф последваха примера й. Възрастната жена поклати глава.
— Не ти се подигравам, сър Хю; ти си честен човек. — После лицето й стана сериозно. — Но какво би станало тогава?
Сега бе ред на Корбет да се усмихне.
— Ами кралските служители ще вземат златото. Ще го подложат на оглед и след това ще се върнат да ме разпитват.
— И колко време ще продължи всичко?
— Година, може би две — докато докажа както невинността си, така и че златото наистина идва от заровено съкровище.