Огньовете на сатаната

— Предполагам, че се паникьосах — отвърна Бадълсмиър. — Беше очевидно, че някой е загинал в стаята ми. Щяха да обвинят мен. Каквото и да направех, щях да бъда осъден. Тайният ми грях щеше да излезе наяве. И още по-лошо, можеше да ме обвинят, че аз съм подпалил огъня, и да понеса отговорност за смъртта на други. Беше съвсем лесно: дисагите ми бяха с мен, затова просто се прехвърлих през стената. Известно време живях на открито близо до Йорк, но ми трябваха кон и друг кат дрехи. — Той махна безпомощно с ръце. — Останалото го знаете.

— Как разбра, че някой е загинал в стаята ти?

— Приближих се, доколкото можех, до сградата, та разбрах от виковете и крясъците. Започнах да си мисля: дали убиецът не бе решил да отнеме моя живот? Дори да докажех невинността си, пак щяха да ме обвинят, че съм убил Скудас. — Той покри лицето си с ръце и зарида тихо.

— Джослин също е загинал — отбеляза Корбет.

— Но как? — зачуди се Бадълсмиър. — Двамата бяха млади и пъргави. Можели са да избягат.

— Нали си оставил вътре кана с вино? — настоя Корбет.

Бадълсмиър примигна бавно.

— Виното? — повтори Корбет. — Колко имаше от него?

— Една кана, пет-шест чаши. — Челюстта на Бадълсмиър увисна. — Да не искаш да кажеш, че в него е имало нещо? Че са били отровени или упоени?

— Това е единственото обяснение.

— Но аз не бих му направил нищо лошо! — проплака Бадълсмиър. — Никога не бих сторил зло на Скудас!

— Кога остави виното в стаята си?

— Рано следобед: най-доброто рейнско. Сложих го в купа със студена вода, за да се охлади.

— И пи ли от него?

— Да, да, изпих около половин чаша. След това пристигнаха Скудас и Джослин. Ядосах се от подигравките им, хвърлих чашата на пода и излязох.

— Сър Бартолъмю — продължи Корбет, — всичките ти вещи са унищожени от огъня, но сред тези на Скудас открихме карта на Йорк и предупреждението на асасините, и двете изписани с твоя почерк, както и подписана от Мърстън разписка за получени пари.

Очите на Бадълсмиър добиха потайно, лукаво изражение: смяната на настроението му бе така внезапна, че Корбет се запита дали човекът е съвсем с ума си; дори дали той не е убиецът, Стрелеца.

— Книжата — повтори той, — моля ви. Защо би държал Скудас подобни документи в себе си?

Бадълсмиър се покашля и облиза устни.

— Бих искал малко вино, сър Хю.

Бранкиър напълни една чаша от страничната масичка и я пъхна в ръката му.

— Отговори на въпроса ми — настоя Корбет.

— Тук нямаш власт — намеси се Бранкиър.

— Напротив, има! — сопна му се дьо Моле. — Сър Бартолъмю, отговорете на въпроса!

— Ще отговоря — каза Бадълсмиър и се поизправи на стола си. — Макар да не обичам хора, дето си пъхат носа, където не им е работа. Каквито и да са греховете ми, все още съм тамплиер. Не си ми приятен, Корбет. Присъствието ти тук ме обижда. Орденът има свои собствени ритуали и правила.

— Книжата? — рече остро Корбет.

— Провеждах собствено разследване — отвърна троснато Бадълсмиър. — Нарисувах картата и преписах предупреждението, за да си помогна. Дадох едно копие на Скудас и го помолих да държи очите и ушите си отворени. Ако стаята ми не беше изгоряла, щяхте да намерите още копия от тях. — Той сви рамене. — Но не знам за никаква разписка от Мърстън.

— Защо пламна стаята ти? — попита Корбет.

— Не знам.

— И в нея е нямало нищо, което би могло да предизвика подобен ад?

— Нищо. Дрехи, пергамент, няколко книги и нищо повече!

— А газена лампа? — подхвърли Корбет.

— Нищо, казах — отговори Бадълсмиър, но извърна очи. Корбет разбра, че този опозорен тамплиер има някои подозрения.

— Какво ще стане с мен? — прошепна Бадълсмиър и погледна умолително дьо Моле.

— Ще бъдеш затворен на хляб и вода — отвърна Великия магистър. — А когато тази работа приключи и кралският секретар ни остави на мира, ще бъдеш изправен на съд пред другарите си. Ако желае, Короната също може да те накаже за нарушаване на кралската заповед.

Бадълсмиър кимна.

— Ще бъда съсипан, нали? — промълви той, сякаш на себе си. — Ще ми махнат шпорите, ще ми отнемат рицарското звание. Сър Бартолъмю Бадълсмиър, командир в ордена на тамплиерите, ще бъде понижен до кухненски слуга в някоя забутана крепост.

Той стисна юмруци и изгледа така свирепо Корбет, че ръката на секретаря неволно се насочи към дръжката на камата. Усещаше и омразата на останалите: макар Бадълсмиър да бе опозорен, подобно на всяка затворена общност, тамплиерите ненавиждаха да им се натрапват външни хора. Корбет стана на крака.

— Монсеньор, аз свърших. Настоявам обаче сър Бартолъмю да бъде охраняван добре. — И тръгна към вратата.

— Корбет! — извика Бадълсмиър. Гледаше го някак странно. — Истината е на речния бряг.

— Какво искаш да кажеш?

Бадълсмиър започна да се смее, заклати глава и му махна с ръка да си върви. Корбет се поклони на дьо Моле и тръгна към стаята си. Там го чакаха Ранулф и Малтоут, които веднага го отрупаха с въпроси.

— Не знам — отговори им Корбет. — Не знам дали Бадълсмиър казва истината, дали си е загубил ума или в действителност е убиецът. Малтоут, къде са онези книги?

Куриерът му ги измъкна изпод леглото.