Огньовете на сатаната

— Никого не заплашвам — отвърна дьо Моле. — Просто се изморих и взе да ми се повдига от всичките тези интриги и мистерии, пожари и убийства на стари другари. Това са истински трагедии, но аз съм френски поданик и Велик магистър на тамплиерския орден. Възразявам срещу задържането ми като затворник в едно от собствените ни имения.

— Тогава иди, щом желаеш, монсеньор. Но едно ще ти кажа: всеки от вас, дръзнал да направи това, ще бъде арестуван като изменник. И не ми цитирайте името на Бадълсмиър. Той може и да е бил содомит, недоволник, но не е извършил никакво престъпление. В деня, когато беше извършено покушението над краля, той се е бил затворил в стаята си в хана „Зелената мантия“. Напуснал е града, преди да ми бъде изпратено предупреждението. И Скудас не е можел да ми изпрати онази бележка, нито пък да се опита да ме убие, докато минавах през Йорк.

Погледът на дьо Моле стана колеблив.

— Ами картата? — попита той. — Предупреждението? Разписката за получени пари?

— Да, помислих и върху това — отговори Корбет и погледна към Симс, който беше извадил наполовина камата си. — Дръпни си ръката от тази кама — предупреди го секретарят. — И си гледай невестулката.

Здравото око на Симс се впери гневно в дьо Моле, но последният кимна едва забележимо.

— Говореше за Бадълсмиър — продума Великият магистър.

— Бадълсмиър е смятал, че убиецът е член на вашия орден — продължи Корбет. — Провеждал е собствено разследване. Нарисувал е тази карта с цел, която до този момент не ми е известна. Преписал е също така предупреждението, за да го изучи по-обстойно. Накратко казано, монсеньор, човекът, когото преследвам, все още е жив и здрав. Горкият Бадълсмиър загина, за да бъдем заблудени.

Изведнъж всички се обърнаха. Дотича един сержант и започна да си пробива път към дьо Моле, Когато стигна до него, му прошепна нещо на ухото.

— Какво има? — попита Корбет.

— Може да е важно, може и да не е — отвърна Великият магистър. — Но един от нашите оръженосци, Джослин, е изчезнал, вероятно е избягал. — Дьо Моле погледна към Ранулф над рамото на Корбет. — И кажи на слугата си да свали този арбалет. — Сетне вдигна ръка и щракна с пръсти. — Останалите да ме последват. Сър Хю — добави той извинително, — ти все още си наш гост. Непременно ела на вечеря.

Корбет остана на мястото си, докато тамплиерите се изнизаха, шумолейки с плащовете си. Камъчетата под ботушите им хрущяха. Малтоут изстена и приклекна.

— Господарю, тия книги тежат като чувал с камъни.

Ранулф прибра стрелата на арбалета в колчана. Корбет се обърна тромаво. Краката му тежаха, сякаш бяха пълни с олово. Той раздвижи врат, за да поотпусне схванатите си мускули.

— Мислиш ли, че Бадълсмиър е бил убит, понеже е знаел прекалено много? — попита Ранулф.

— Възможно е — отвърна господарят му. — Но все още не виждам никаква логика в тези убийства. Великият магистър е прав: не можем още дълго да го задържаме тук.

— Кралят наистина ли ще ги арестува?

— Съмнявам се. По ранг дьо Моле е равен на най-високопоставените благородници, освен това е поданик на Филип Френски. Кралят може да недоволства и пуфти, да го задържи на някое пристанище и да го заплаши, че ще конфискува собствеността на ордена. Но в крайна сметка дьо Моле ще напусне страната и ще подаде оплакване до папата.

— И така убиецът ще се измъкне?

— В този случай, Ранулф, нищо чудно да го направи. Но нека не разочароваме нашите домакини. Трябва да се измием и преоблечем.

Върнаха се в крилото за гости. Известно време Корбет седя и разглежда донесените му от Малтоут книги. Прочете първата глава от трудовете на Бейкън, но не можа да намери нищо интересно в нея. Той хвана книгата с две ръце и се замисли над предсмъртните думи на Незнайния в болницата за прокажени. Какво ли беше значението на неговата изповед: твърдения за проява на малодушие сред тамплиерите преди толкова много години в Акр? Ами ако страхливецът бе тук, във Фрамлингъм? Навън се разрази буря: дъждът заплющя по прозореца, над имението проехтя гръм, светкавица озари дърветата и двора с бяла светлина.

— Има ли нещо интересно в тези книги? — поинтересува се приближилият се зад гърба му Ранулф.

Корбет се почеса по главата.

— Нищо. — Сетне стана и вдигна късото си палто. — Това може да почака. Чудя се какво ли ще стане сега?

Ранулф го погледна недоумяващо.

— Питам се дали истинският убиец не си е мислел, че ще се задоволя да посоча Бадълсмиър като виновник?

— Значи все още сме в опасност? — попита Ранулф.

— Възможно е, но ела… — Той млъкна, когато проехтя камбаната, едва доловима сред тътена на гръмотевиците. — Нашите домакини ни очакват.