Огньовете на сатаната

Корбет се отърси от мислите си и погледна надолу към помощник-шерифа.

— Ако искате — предложи Клавърли, — мога да се върна с вас във Фрамлингъм или да ви придружа до болницата за прокажени.

— Не — усмихна се Корбет. — Както се казва в Евангелието, „Доста е на всеки ден злобата му“10. — Той улови ръката на Клавърли. — Ти свърши добра работа, Роджър. Ще се погрижа кралят да узнае за това. Благодаря ти за любезността и помощта.

— Говори се, че си суров човек — рече Клавърли и махна с глава към хана. — Но Сийгрейв до гроб няма да забрави твоето състрадание.

Корбет сви рамене.

— През изминалата година видях много кръв и смърт, мастър Клавърли… — Гласът му се скъса. — Остани със здраве.

И като пришпори коня си, секретарят излезе от гробището. Ранулф остана, за да се сбогува с помощник-шерифа.

— Мъчно му е за дома — прошепна слугата, като се наведе от коня си. — Господарят „Кисела физиономия“ чезне по жена си.

— А ти, Ранулф? — ухили се Клавърли.

Ранулф направи най-благочестивата физиономия, на която беше способен.

— Добродетелта сама по себе си е награда, помощник-шерифе — пропя той.

Сетне, изпроводен от кънтящия смях на Клавърли, Ранулф пришпори коня си, преди господарят „Кисела физиономия“ наистина да изпадне в някой от пословичните си пристъпи на меланхолия.

* * *

Корбет влезе в двора на болницата за прокажени. Един брат мирянин се показа, секретарят му прошепна нещо и дребният човечец кимна.

— Да — промърмори той, — очаквахме ви. Останете тук!

Сетне влезе припряно в болницата и се върна, придружен от един монах.

— Това е брат Анселм, нашият управител.

Францисканецът сграбчи ръката на Корбет.

— Ела — рече той, но се обърна, когато Ранулф понечи да тръгне след тях. — Боя се, че рицарят иска да се види само със сър Хю.

Озадачен, Корбет погледна Ранулф, сви рамене, влезе и пое след монаха нагоре по стълбите. След малко тръгнаха през дългата болнична стая, където болните лежаха в редици от двете страни. Всяко легло беше отделено с тъмносини чаршафи, нанизани на забити в стените стоманени пръчки. Помещението беше чисто и миришеше приятно, а бельото и балдахините на всяко легло бяха снежнобели.

— Правим, каквото можем — промълви брат Анселм. — Много от тези хора не са имали достойнство в живота, та поне в смъртта да го познаят.

Когато стигнаха до края на помещението, той въведе Корбет в една почти напълно гола стаичка. Белите варосани стени и мрачното разпятие напомниха на Корбет за килията му във Фрамлингъм. Незнайния лежеше, подпрян на няколко възглавници. Върху тях бе разпиляна русата му, подгизнала от пот коса. Корбет положи всички усилия да скрие отвращението си от ужасните рани и язви, разяждащи лицето на мъжа. Незнайния отвори очи и се помъчи да се усмихне.

— Не се притеснявай — прошепна той. Слюнката образуваше мехурчета по напуканите му устни. — Знам, че не съм красавец, сър Хю. Братко, едно столче за нашия гост.

Брат Анселм донесе едно и когато Корбет седна, прошепна в ухото му:

— Не му остава много време. Съмнявам се дали ще преживее нощта.

След това си отиде, като затвори тихичко вратата зад гърба си.

Незнайния извърна лице, затвори очи и задиша дълбоко, сякаш събираше последните си сили.

— Ти си сър Хю Корбет, Пазител на тайния кралски печат?

— Да.

— Казват, че си почтен човек.

— Хората казват много неща.

— Добър отговор. Силите ми се стапят, сър Хю, затова ще бъда кратък. Смъртта скоро ще дойде. Кой съм и откъде съм — това не те засяга. Бях тамплиер. Бих се при Акр и когато градът падна, бях пленен и предаден на асасините, които ме държаха затворен с години в своята крепост, „Орлово гнездо“.

Незнайния размърда крайниците си в усилие да намери поне малко облекчение.

— Владетеля на планината — прошепна той, — ме освободи, за да предизвикам хаос в своя орден, да пусна слухове за проявено малодушие.

— Защо? — попита Корбет. — Какви слухове?

— Известна ми е една голяма тайна — пророни немощно Незнайния. — Водачите, които сега са във Фрамлингъм бяха в Акр. Когато градът падна… — Незнайния спря, като се мъчеше да си поеме дъх. — … Някои тамплиери загинаха. Аз и други бяхме ранени и взети в плен, мнозина отстъпиха. Обаче — пръстите му задраскаха по одеялото — според Владетеля на планината, един английски тамплиер се проявил като истински страхливец. Той напуснал поста си и така мамелюците завзели една стена и ни отрязали пътя. В деня, когато ме плениха, ми разправиха за един рицар-тамплиер, който бягал, захвърляйки меч и щит, докато другите умирали.

— Кой е бил той? — попита Корбет.

— Не зная — отговори умиращият. — Но години и години, докато лежах затворен в онази тъмница, мечтаех да се върна, да разпитам оцелелите къде са били и да им поискам сметка за техните постъпки. Когато ме освободи, Владетеля на планината ми каза само, че въпросният тамплиер сега е един от водачите на английската ложа. — Незнайния отново помълча. — Попитах го как е разбрал националността, но не и името на тамплиера.

— И?