Огньовете на сатаната

— Той ми отвърна, че при падането на Акр имало само шестима английски тамплиери: аз, Одо Тарлстън, Легрейв, Бранкиър, Бадълсмиър и Симс. Страхливецът пищял на английски, следователно би трябвало да е един от тях. И сега всичките са водачи на ордена! О, как само напреднаха, докато на мен ми гниеха месата! — Незнайния се усмихна изнурено. — Отидох в горите до Фрамлингъм и ги видях да минават наблизо в цялото си величие.

— Защо му е трябвало на Владетеля да те освобождава и изпраща тук? — попита Корбет.

— Помислих и за това — отвърна със запъване Незнайния. — Разцеплението в ордена е добре известно: още един скандал би ги сринал в очите на западните владетели.

— Но сега ти умираш! — възкликна Корбет. — Защо, когато беше в гората до Фрамлингъм, не отиде да поговориш с дьо Моле?

— Защото… — Незнайния затвори очи. — Защото, сър Хю, искам да умра чист пред Бога. Не, не. — Той поклати глава. — Това не е цялата истина. Докато пътувах из Европа, чух разни истории за ордена; защо да го повличам още по-надолу?

— Защо тогава избра мен?

— Желанието ми за мъст се стопи, сър Хю, но справедливост трябва да се въздаде. Ти ще осведомиш дьо Моле за онова, което знам. Кажи му да попита всеки от своите преки подчинени къде са били по време на нападението над Акр.

— И нищо повече? — рече Корбет. — Никакви подробности като например за коя стена става дума или в коя част на града?

— Тамплиерите ще разберат — отвърна Незнайния. — Ще задават въпроси. Ще разпитват сами. — Той сграбчи ръката на Корбет. — Закълни се, сър Хю, закълни се, че ще го направиш!

Корбет погледна жестоко разяденото от болестта лице на Незнайния.

— Не се ли страхуваш от допира на един прокажен? — подкачи го умиращият.

— Знам, че заразата не се предава само от едно докосване — отвърна секретарят. — Но да, сър, който и да си, ще кажа на дьо Моле, когато и както намеря за добре. — Той постави ръката на Незнайния обратно върху одеялото. — Има ли нещо друго?

Незнайния поклати глава.

— Не, сега вече намерих покой. Можеш да си вървиш.

Корбет стана и отиде до вратата.

— Сър Хю!

Корбет се обърна.

— Чух да разправят за някакви страшни огньове; страхливецът ги пали, сигурен съм.

Навън в коридора Корбет поседна за малко на една пейка. Имаше нещо важно в изповедта на Незнайния, но какво? Секретарят въздъхна. Реши, че няма да казва на дьо Моле — и на никой друг, нито дори на Ранулф — докато не сглоби сам парченцата от мозайката.

Корбет и Ранулф пристигнаха във Фрамлингъм малко преди заздрачаване. Пътуваха мълчаливо, понеже Корбет отказваше да отговаря на въпросите на слугата си. Завариха Малтоут да лежи на леглото на Корбет, прегърнал два тежки, подвързани с велен тома. Той се стресна и замига глуповато към тях, все още стискайки здраво книгите.

— Прощавай, господарю — заизвинява се той, — ама доста ми се наложи да чакам. — И сложи книгите на леглото до себе си.

— Негово величество кралят? — попита Корбет.

— Да, здравата се е разярил; затворил се е в покоите си с дьо Варен и останалите. Наредил е на шерифите да не пропускат тамплиери през пристанищата. Май орденът е изпаднал в голяма немилост.

— Знаем това — побърза да отвърне Ранулф, за да не остане по-назад. — Изпрати ли той някакви съобщения?

— Скоро ще можем да си вървим. Той ще поеме нещата в свои ръце.

— А откри ли нещо за фразите, които ти написах? — попита Корбет. После седна до Малтоут, вдигна една от книгите и я отвори. — За Бога, Малтоут! — възкликна секретарят. — Какво си ми донесъл? „Коментарите на свети Йероним върху Евангелието от Матея“?

— Малко по-навътре е — измънка Малтоут. — Показах онези думи на библиотекаря на абатството и той ви прати тези книги.

Корбет прелисти страниците и едно заглавие прикова погледа му.

— „Liber Ignium“, „Книга за огъня“ — прошепна той. — Да, същата фраза, която намерих в ръкописите на Одо.

Корбет вдигна втория том, сборник с философски писания. Прелисти и него. По едно време спря и се усмихна. Беше намерил, каквото търсеше: „De Secretis Artis“11.

— Съчиненията на брат Роджър Бейкън — поясни той, — за тайните на природата. Бейкън беше францисканец, възпитаник на Оксфорд. Ексцентричен саможивец; беше построил обсерватория на моста Фоли и прекарваше голяма част от времето си в наблюдения на звездите.

— Познаваш ли го? — попита Ранулф.

— Слабо — отвърна Корбет. — Понякога четеше лекции в Оксфорд. Беше нисък, набит човек със загоряло лице и голяма брада. Имаше лошо зрение, но глас като камбана. Някои го смятаха за побъркан, други за голям мислител.

— И как ще ни помогнат тези книги? — попита Ранулф.

— Не знам. Може и да не успеят.

— Бъди внимателен с тях — прекъсна го Малтоут. — Онзи библиотекар ме накара да положа клетва и да подпиша документ. После трябва да ги върнем веднага в библиотеката на абатството.

— Някой тук знае ли, че си ги донесъл?