Огньовете на сатаната

Неочаквано вратата се отвори и в стаята влезе съпругата на Сийгрейв с две вкопчени в полите й дечица.

— Какво ще стане? — попита тя. Хубавичкото й лице беше изопнато, тъмните й очи приличаха на кладенци, пълни със страх.

— Изчакай отвън, мистрес Сийгрейв — отговори Корбет. — Кралят иска своето съкровище, а не човешки живот. Това, което е направил съпругът ти, е напълно разбираемо.

Той почака, докато вратата се затвори. Сийгрейв вече беше избърсал очите си и го гледаше с очакване.

— Ето какво трябва да направиш, мастър Сийгрейв — заяви меко Корбет. — Поискай аудиенция при краля. Вземи съкровището със себе си. Не споменавай за моето посещение тук… — Корбет помълча. — Не, кажи му, че съм вечерял тук и че си ме попитал дали не е възможно да бъдеш приет от Негово Величество.

— А после? — попита тревожно Сийгрейв.

— Хвърли се в краката му — продължи Корбет. — Сетне отвори чувалите. Повярвай ми, мастър Сийгрейв, кралят ще те целуне като свой брат, стига да му предадеш всичко!

— Искаш да кажеш… — промълви задавено ханджията.

— О, за Бога, човече! — викна Корбет. — Намерил си злато и си похарчил част от него: то ще бъде приспаднато от дела ти.

— И няма да има глоба, няма да има затвор? — възкликна Сийгрейв.

Корбет се изправи на крака.

— Мастър Сийгрейв — отвърна сухо той, — ако си изиграеш добре картите, вероятно ще получиш рицарско звание.

Ханджията се опита да го задържи, като пелтечеше, че иска да му се отплати богато. Корбет наистина остана малко, но само колкото да си изпие виното и да увери сащисания Сийгрейв, че семейството му няма защо да се бои от него.

— Вярно ли е това? — промърмори Клавърли, използвайки един момент, в който двамата бяха останали сами в стаята.

— Че какво толкова е станало, Роджър? — засмя се хитровато Корбет. — Сийгрейв просто се е поддал на алчността си. Ако наказвахме всеки за това, нямаше да ни стигнат бесилките в страната. — Той вдигна ръка. — Но трябва да си държиш устата затворена.

— Имаш думата ми, сър Хю.

Когато свършиха, Сийгрейв ги изпроводи до конюшните. Там подръпна разтревожено ръкава на Корбет.

— Сър Хю, имам да призная и едно последно нещо.

— Още ли съкровища има? — възкликна изненадано Корбет.

— Не, става дума за деня, когато дойдохте тук. Стори ми се, че следите някого.

— Какво имате предвид? — попита Корбет.

— Ами в деня, когато кралят влезе в Йорк, в този хан, както и във всички останали в града, беше много оживено. По едно време влязоха двама тамплиери. Единият беше от командирите. Разбрах го по приказките му. Беше с гола глава и сивкаво лице; нисък, набит мъж.

— Бадълсмиър! — възкликна Корбет.

— Придружаваше го един млад сержант. Беше рус, с чуждестранен акцент. Помислих си, че може би идват за съседното парче земя, затова ги приех лично и им заговорих за плановете си. — Сийгрейв се покашля. — Честно казано, те просто ме изтърпяха. Сетне поискаха стая, като казаха, че имат да обсъждат разни работи насаме, далеч от очите и ушите на любопитните. Подчиних се; това беше рано сутринта. Около обяд по-старият си замина, а по-младият тръгна, малко преди твоето пристигане… — Сийгрейв помълча. — Реших, че трябва да ти кажа.

Корбет му благодари и го успокои. Когато излязоха от двора на конюшните, той слезе от коня си и го поведе за юздите. Озадаченият Клавърли, вперил любопитен поглед в него и Ранулф, ги последва през тесните улички и сокаци. Накрая влязоха в тихото гробище на една църквица.

Корбет приседна на някакъв очукан надгробен камък и се загледа в коня си, който хрупаше лениво високата свежа трева.

— Ако бях поне наполовина толкова умен, за колкото се имам, щях да съм най-хитрият от кралските служители — въздъхна той. — Истината е, че се лутам като слепец. И да напипам нещо, то ще е по-скоро случайност, отколкото резултат от умения.

— Но все пак откри кой е фалшификаторът — подхвърли окуражаващо Ранулф.

— Чиста случайност. Мислех си, че червеният восък доказва вината му, но се оказа, че не е така.

— Защо не го арестува? — попита Клавърли.

— Казах ти — отвърна Корбет. — Проявил е алчност, но все пак е баща и съпруг, и аз не искам да си цапам ръцете с кръвта му. А ето че имаме Бадълсмиър и Скудас — продължи той. — Появата им в хана ми прилича на любовна среща, използвали са за предлог желанието на Сийгрейв да откупи онова парче земя. За да избегне всякакви скандали и слухове, Бадълсмиър си тръгва първи, за да се присъедини към Великия магистър. И най-важното, Скудас не би могъл да ме нападне, защото по това време е бил в хана. Така че — Корбет остави коня си да го побутне по врата, — Бадълсмиър и Скудас са мислели за покушение над краля и мен толкова, колкото и над кралицата на феите. Те са дошли в Йорк, за да бъдат заедно. Били са през цялото време в хана.

— Ами предупреждението? — попита Ранулф. — Картата, намерена сред вещите на Скудас: и тя, и другите бележки са написани с почерка на Бадълсмиър!

Корбет стана.

— Чудя се — отвърна той — дали самият Бадълсмиър не е имал някои подозрения? Дали не е нарисувал картата, за да проведе собствено проучване?

Сетне хвана юздите и се качи на коня.

— Сър Хю?