Огньовете на сатаната

— Не — отвърна Малтоут. — Тамплиерите не ми обърнаха много внимание. Един от войниците ми разказа какво се е случило: за тайнствения огън, за смъртта на лорд Бадълсмиър и другия. Шушука се, че са били любовници. — Чу се звън на камбана и той млъкна. — Сега има заупокойна служба и само неколцина знаят, че съм тук.

Корбет стана и се приближи до прозореца. Слънцето все още грееше, но започваха да се трупат облаци, тъмни и навъсени.

— Ще има буря — отбеляза той. — Бъдете внимателни — предупреди ги през рамо. — Не се скитайте сами из имението.

— Господарю — продума Ранулф, като се приближи зад него. — Мислех си, дали си спомняш турнира? Дьо Моле отбеляза как Легрейв държи копието в лявата си ръка.

— Да, да, спомням си.

— Бранкиър също пише с лявата ръка.

— Какво общо има това с цялата работа?

— Ами нападателят в библиотеката. Казахте, че е бил с шлем и наметало…

Корбет се обърна и потупа слугата си по рамото.

— Браво на теб, най-умни сред писарите! — извика той. — Малтоут, донеси ми онези книги. Ранулф, ти имаш арбалет. Хайде, да се върнем в библиотеката.

Корбет излезе забързано от стаята. Ранулф остана за малко, за да разправи тихичко на Малтоут какво се е случило в негово отсъствие. Каза му за Сийгрейв и посещението в болницата за прокажени, но закле младия вестоносец да мълчи.

— Или — отбеляза мрачно — Корбет ще се погрижи да те понижат до най-низшия слуга в кралските кухни. — Но млъкна внезапно, понеже Корбет се беше върнал в стаята.

— Чакам! — рече нетърпеливо той. — Малтоут, донеси онези книги! Ранулф, арбалета!

Навън денят гаснеше. Небето бе станало тъмнопурпурно, а в далечината се чуваше първият грохот на гръмотевици. Над горите северно от имението пък слабо проблясваха светкавици. Тримата минаха покрай църквата, откъдето тамплиерите още не бяха излезли. Тихите звуци на заупокойната молитва се процеждаха зловещо през прозорците от цветно стъкло. Библиотеката беше отключена, но тъмна. Корбет запали няколко свещи, увери се, че капачетата им са здраво закрепени, и отиде до мястото, където бе седял при пристигането на нападателя. На двамата си слуги каза да останат до вратата, сетне нареди на Ранулф да се престори, че го напада.

— Аз съм десняк, господарю — подвикна слугата му. — Както повечето хора. Държа арбалета здраво с дясната ръка и дърпам лебедката с лявата.

Корбет го гледаше внимателно.

— Ако бях левак — продължи Ранулф, — щеше да бъде точно обратното, ето така.

Той премести арбалета в другата си ръка, но дръпна лебедката далеч по-несръчно.

Корбет затвори очи, мъчейки се да си припомни онзи съдбоносен следобед. Сетне поклати глава и ги отвори.

— Хайде още веднъж, Ранулф. Тръгни бавно напред.

Ранулф се подчини. Малтоут, все още с книгите в ръце, остана до вратата.

— Е, господарю? — попита Ранулф, вече само на около метър от него. — Успя ли да си спомниш?

— Държеше го в дясната ръка — заяви Корбет. — Да, определено в дясната.

— Значи нападателят може да е Симс или дьо Моле. Легрейв и Бранкиър са леваци. Бадълсмиър е овъглен труп, същото важи и за Скудас. Още повече, вече знаем, или поне така си мислим — продължи Ранулф, — че нито Бадълсмиър, нито Скудас са участвали в тази работа.

Корбет само поклати глава и загаси свещите. Тримата излязоха от библиотеката и тръгнаха да прекосяват площадчето. Тамплиерите вече излизаха от параклиса. Дьо Моле, заобиколен от своите подчинени, махна на Корбет да дойде при него.

— Сър Хю — опита да се усмихне Великият магистър. — Чудехме се къде си. Даже ни мина през ума, че може да си ни забравил.

— Бях по кралски работи в Йорк — отвърна Корбет. После хвърли набързо поглед през рамо и благодари Богу, задето Малтоут бе проявил достатъчно разум да скрие книгите под наметалото си.

— Погребахме нашите мъртъвци — продължи с равен глас дьо Моле, загледан в тъмнеещото небе. — И както личи, и природата ще оплаче тяхната смърт. Сър Хю, налага ни се да вземем някои решения. Ще бъдеш ли наш гост на вечеря?

— Нали няма да има никакви погребални обреди? — поинтересува се Корбет.

— Не и за Бадълсмиър! — каза троснато Бранкиър и пристъпи напред. — С това се приключи, сър Хю.

— И считате, че Бадълсмиър е виновникът? — попита дръзко Корбет.

— Доказателствата са убедителни — отговори дьо Моле. — Порочната му връзка със Скудас, недоволството му, картата на Йорк с отбелязаните места, откъдето е трябвало да мине кралят, предупреждението на асасините. Какви повече доказателства са нужни? Независимо от кралската заповед, вече прекалено дълго сме затворници. Възнамерявам до три дни да отида в Йорк и да поискам аудиенция при краля. Другарите ми също имат работа. Не можем повече да чакаме. Случаят е разрешен: Бадълсмиър е виновникът.

— Аз пък не мисля така — отвърна Корбет.

Тамплиерските водачи, и досега неприкрито враждебни, започнаха да се държат още по-заплашително. Те заобиколиха секретаря, хвърлиха церемониалните наметала на ордена и започнаха да посягат към дръжките на мечовете и камите си. Корбет обаче остана невъзмутим.

— Не ме заплашвай, монсеньор.