Огньовете на сатаната

— Странно е — промълви дьо Моле, — толкова много смърт, причинена от огън. Когато бях дете, Корбет, и играех в полето край Каркасон13, имах навика да дразня една вещица — старица, която живееше в бедна колиба, до стената край крепостния ров. С цялата глупост и невежество на младостта, веднъж й извиках, че трябва да бъде изгорена. Тя се приближи до мен със святкащи очи. „Не, дьо Моле,“ кресна ми пронизително. „Ти си този, който ще умре сред огън и дим!“ — Дьо Моле потърка очи. — Винаги съм се чудел какво има предвид. Сега вече знам: има различни видове огън и различни видове смърт.

После, без да дочака отговор, Великият магистър им обърна рязко гръб и се отдалечи. Легрейв тръгна след него. Корбет ги изчака да си отидат и направи знак на Ранулф и Малтоут да се приближат.

— Пригответе си конете — нареди им той. — Искам да отидете в Йорк. Намерете Клавърли. — Той бръкна в кесията си и им подаде малко парче пергамент. — Ако трябва, претърсете целия град, но намерете тези смеси. Дръжте ги обаче отделно. Клавърли ще ви помогне.

— Къде да търсим?

— При градските въглищари. Може да отнеме повечко време, но не забравяйте какво съм ви казал: дръжте всяка от тези съставки отделно от другите и ги донесете, колкото можете по-бързо.

До час Ранулф и Малтоут вече бяха напуснали имението. Корбет реши да остане в стаята си. Първо обаче я огледа внимателно, залости капаците на прозореца, после излезе, намери дълъг ясенов прът и препречи с него долната част на вратата. Докато го поставяше, забеляза празнината между пода и вратата. Известно време само стоя, загледан в дългото парче кожа, закачено на задната й част, за да не става течение. Корбет се усмихна и промърмори:

— Чудя се…

Имаше смътна представа как е загинала всяка от жертвите, но не и за подбудите или самоличността на убиеца. Той разположи принадлежностите си за писане на масата и дълго гледа предишните си бележки, като се опитваше да си припомни разговори, случки, жестове и изражения. Умът му постоянно се връщаше към гледката на умрелия Бадълсмиър; към трупа, който се полюляваше леко, и към издълбания в стената загадъчен надпис.

— Истината не е на речния бряг — мълвеше Корбет. — Тя е по средата. Какво ли е искал да каже Бадълсмиър с тази глупост?

Той поспа малко, сетне стана и отиде в кухнята да си поиска храна. Навъсеният слуга едва не го замери с нея. По-късно следобед на вратата се почука — дьо Моле питаше дали всичко е наред. Корбет извика, че е и се върна към проучванията си. Реши да се съсредоточи върху първото доказателство: предупреждението на убиеца. И отново отбеляза, че то се появява в два варианта.

— Защо, защо, защо? — промърмори на себе си Корбет. — Защо са различни?

На „Сейнт Пол“ беше оставено съобщение, еднакво с това на Бадълсмиър и думите, изречени в библиотеката: тези трите се различаваха леко от бележката на Клавърли и другата, предадена му на моста над Уз. „Всяка история,“ помисли си Корбет, „има общ източник, била тя любовен стих или послание. Променя се, едва когато започне да се предава от уста на уста. Бадълсмиър е научил за предупреждението, когато кралят се е срещнал с дьо Моле и останалите водачи на ордена в манастира. Но защо предупреждението, което ми бе предадено на моста над Уз, е същото като донесеното ми от Клавърли?“ Корбет покри лицето си с ръце.

— Мили Боже! — промърмори. — Ето колко струва твоята логика, Корбет!

Отново се съсредоточи в своите бележки, но този път мислите му поеха в друга посока — реда, по който бяха получени предупрежденията, и скорошното нападение над него в Йорк.

Корбет вдигна поглед.

— Тамплиерите може да са били в града, когато ми бе предадена онази бележка — прошепна той, — но определено ги е нямало, когато ме нападнаха.

Той грабна перото. „Следователно,“ написа, „нападението е било планирано от някой друг.“ Корбет загриза върха на перото. Преди бе подозирал Бадълсмиър и Скудас; всъщност и двамата бяха невинни, били са заети единствено със своя грях. Корбет нарисува на пергамента два кръга и ги свърза с черта. Сетне стана, отвори капаците на прозореца и се втренчи навън в здрача. Част от загадката беше разрешена — как и защо — но кой? Кого е подозирал Бадълсмиър? И какво означаваше онзи надпис? Дали сочеше истината? Или беше предупреждение към убиеца, или пък и двете? „Veritas stat“ Корбет превеждаше като „Истината се намира“, но „in ripa“? Той се върна на масата и започна да си играе с думите и да ги размества, но не постигна нищо. После вдигна листа, който момченцето му бе предало на моста над Уз, и погледна бележките си. „Казвал ли съм,“ запита се, „на някого за това? И ако не, кой от тамплиерите го спомена?“ Той порови в главата си, но клепачите му започнаха да натежават. Затова провери дали вратата е здраво залостена, уви се с плаща и легна на леглото.

Тринадесета глава