Огньовете на сатаната

Той седна на масата, написа кратко писмо до краля и пропуски за Йорк за тамплиерските пратеници, запечата ги бързо и Ранулф ги предаде на един от стражите отвън. След това бе принуден да седи и чака, без да обръща внимание на постоянните въпроси на Ранулф и тихото мърморене на Малтоут, че наоколо стояли на пост прекалено много тамплиери.

Следобед излязоха да се разходят и стражите ги последваха. Ранулф преброи поне дузина. Корбет се изкуши да поиска аудиенция с дьо Моле, но размисли. Все още не беше напълно сигурен, затова реши, че ще е най-добре да изчака пристигането на дьо Краон. Той каза на Ранулф и Малтоут да се върнат в стаята си и влезе в църквата на тамплиерите. Поседя малко в параклиса на Богородица, загледан в красивата статуя на Девата с младенеца от тъмен махагон. Над нея имаше кръгло прозорче с изрисувани сцени от живота на Христос. Корбет се помоли: статуята и картините му напомняха за енорийската църквица близо до фермата на баща му.

„Трябва да се върна там, — мислеше си, — да се уверя, че гробницата на родителите ми се поддържа добре.“ Той вдигна поглед към прозореца. Нямаше да е зле да купи рисувано стъкло, което да осветява тъмния трансепт, където под студените, влажни каменни плочи лежаха погребани родителите му. Той се усмихна — приживе майка му би харесала подобна постъпка. Често го водеше на църква в следобеди като този, когато баща му и по-големите му братя бяха на полето. Описваше му сцените, изрисувани по стените или преградата пред кораба. Така отец Адълбърт го опозна и по-късно се съгласи да му преподава.

— Трябва да работиш упорито, Хю — казваше майка му. — Не забравяй, че всеки голям дъб в началото е бил дребно желъдче.

— Как ми се иска да си тук! — прошепна Корбет.

Какво ли щеше да си помисли за него сега — отделен от своята съпруга и детето си, той се готвеше да се изправи пред един убиец и да се погрижи за въздаването на справедливостта? Това бе заветът на баща му: бивш войник, участник в гражданската война, той винаги му бе проповядвал за нуждата от силен владетел, добри съдии и строги закони. Корбет въздъхна, стана от молитвеното столче и се върна до вратата на църквата, където го очакваха стражите. Все още не беше сигурен какво трябва да направи, как да хване убиеца в капан. Доказателствата бяха едно, но доказването — съвсем друго. Той се обърна, погледна към кръглото прозорче с изрисуваните сцени и в главата му започна да се оформя една идея.

— Искам да се видя с дьо Моле — каза той на единия от войниците. — Веднага.

Сержантът сви рамене в знак на съгласие, заобиколи заедно с Корбет главната сграда и скоро го въведе в килията на тамплиера. Дьо Моле беше зает — слуги пълнеха сандъци и ковчежета, сваляха завивките от леглото, изчистваха бюрото от всякакви пергаменти и мастилници.

— Заминаваш ли, монсеньор?

Дьо Моле махна на слугите да излязат.

— Ти си мой затворник, сър Хю — отбеляза сухо той. — Каквото ида стане довечера, аз ще се върна с теб в Йорк като твой затворник, за да се срещна с краля. — Той наклони главата си на една страна. — Но ти не си дошъл затова, нали?

— Не — отвърна Корбет. — Дойдох да помоля за една услуга. Искам ти, Бранкиър, Симс и Легрейв да напишете всеки поотделно разказ за случилото се от пристигането ви в Англия насам.

— Защо?

— Защото аз го искам.

— Но какво ще докажеш по този начин?

— Нищо, или поне не много — излъга Корбет. — Но кажи на своите подчинени, че след срещата ми с мосю дьо Краон могат, ако желаят, да подадат оплаквания срещу мен. Такъв един разказ може да се окаже полезен. — Корбет тръгна към вратата. — Остават няколко часа — подвикна той. — Имате достатъчно време до заздрачаване.

Върна се в стаята си и подремна малко. После донесоха ядене от кухнята, а късно следобед един от подчинените на дьо Моле дойде да го извести, че мосю дьо Краон е пристигнал, така че би ли се приготвил сър Хю? Около час след това Корбет, Ранулф и Малтоут влязоха в трапезарията. Тамплиерите вече се бяха събрали около голямата маса. При влизането на секретаря дьо Краон стана. По ъгловатото му лице се беше разляла широка усмивка.

— Сър Хю, монсеньорът казва, че заминаваш, но че имало някои въпроси, които се налага да обсъдим.

Корбет само се ръкува с него, потискайки желанието си да зашлеви това остроносо, лукаво лице. „В него има двама души,“ бе казал веднъж на Мейв. „На пръв поглед се вижда дьо Краон дипломатът, но в очите му прозира и нещо друго, мрачно и злокобно.“

Бранкиър, Симс и Легрейв също бяха тук, както и един от облечените в черно слуги на дьо Краон: блед младеж с наблюдателен поглед и прилепнала за главата рядка косица. Той бе тук като свидетел на дьо Краон.

Веднага щом заеха местата си, френският пратеник се изправи.

— Монсеньор, приветствам сър Хю Корбет, но ми бе дадено да разбера, че искаш да говориш с мен. Защо присъства той тук?