Огньовете на сатаната

Ранулф и Малтоут се върнаха късно следващата сутрин. И двамата бяха небръснати и мръсни, но въодушевено разправяха как са намерили поръчаното от него, едва след като са обърнали града с главата надолу. Сетне се свечерило, стражата ударила нощната камбана и градските порти били затворени, та затова си наели стая в един хан току до портите при Ботъм Бар.

— А, значи сте опитали местната бира? — отбеляза язвително Корбет.

Ранулф вдигна ръце и ококори невинно очи.

— Само капчица, господарю, само капчица.

— Да видим какво сте донесли — каза троснато Корбет.

Ранулф разкопча дисагите и извади три големи кесии с някакъв прах. Корбет отвори всяка от тях, подуши съдържанието им и го попипа. Миризмата бе неприятна, но не и остра.

— На открито — отбеляза той, — не би предизвикала тревога или подозрения.

Тримата се измъкнаха от крилото за гости, заобиколиха имението и влязоха в лабиринта. Корбет извади роговата лъжичка от кесията си и следвайки указанията на Бейкън, внимателно смеси прахчетата. Сетне ги разбърка хубаво с пръсти, оформи сместа на купчинка, взе запалената свещ от ръката на Ранулф и я постави до купчинката, като нареди на двамата си слуги да се отдръпнат. Пламъкът на свещта обаче угасна. С малко повечко усилия Корбет отново я запали. Този път пламъкът бе по-силен, свещта започна да се стапя и огънчето бавно заслиза към купчинката тъмен прах. Сърцето на Корбет се сви отчаяно, но изведнъж прахът се подпали, чу се пукот и пламъците лумнаха яростно във въздуха, обгаряйки земята под себе си, Корбет огледа синия им оттенък, докато Ранулф и Малтоут стояха със зяпнали уста.

— Никога не съм виждал масло да гори толкова бързо или силно! — промърмори Ранулф.

— Аз обаче съм виждал нещо подобно — отбеляза Корбет. — Есенно време, когато фермерите горят сухите стърнища: понякога огънят се движи по-бързо от човек.

Той стъпка огъня, да не би някой да вдигне тревога. Излязоха от лабиринта и се промъкнаха в пръстена от дървета, където Корбет взе една суха пръчка. Отново направи сместа и намаза с нея пръчката от единия край. Другия запали с праханта на Ранулф. Този път ефектът бе още по-силен. Веднага щом стигна до сместа, пламъкът лумна така буйно, че Корбет трябваше да го стъпче с пета.

— Трябваше да си сложиш ръкавици — забеляза Ранулф, като гледаше как господарят му бърше ръце в дрехата си. — Дебели, кожени ръкавици.

Корбет сведе очи към ръцете си, сетне отново погледна Ранулф.

— Ръкавици ли? — прошепна той. — Спомняш ли си кожените останки, които намерихте? Това са били ръкавици! — възкликна той. — Единствената следа, която е оставил убиецът!

— Какво искаш да кажеш? — попита Ранулф.

— Парчетата кожа — отзова се услужливо Малтоут, — които намерихме близо до следите от опърлено: убиецът сигурно е изгорил ръкавиците си.

Корбет навлезе по-навътре сред дърветата. Сега вече знаеше кой е бил убиецът, но как можеше да подкрепи твърдението си? Какви доказателства можеше да представи? Той нареди на Ранулф да скрие торбите с прах и тримата се върнаха в крилото за гости. Корбет накара слугите си да му намерят нещо за ядене, а самият той отново се зае да изучава картата на Бадълсмиър.

— Не е на целия град — промърмори по едно време, — а само на района около „Тринити“.

Сетне се замисли за надписа, който рицарят бе издълбал на стената. Предишната вечер бе сметнал, че думите са подредени в някаква анаграма, сложна мозайка или гатанка. Той отново ги преведе на английски и започна да пренарежда буквите, но не му хрумна нищо смислено. После обаче ги преведе на френски и плесна изненадано с ръце: Бадълсмиър също бе знаел самоличността на убиеца. Не бе събрал сили обаче в последните моменти преди смъртта си да назове своя брат тамплиер, затова бе решил да успокои съвестта си, като остави след себе си тази мистериозна фраза.

Ранулф и Малтоут се върнаха с храна от кухнята. По лицето на Корбет Ранулф усети, че господарят „Кисела физиономия“ вече затяга примката.

— Виж го, сякаш пише обвинителния акт — прошепна той на Малтоут. — Като съдия, който се готви да издаде присъда за обесване.

— Вече знаеш, нали? — попита той господаря си.

Корбет остави перото и се обърна.

— Да, знам кой е убиецът и мисля, че мога да го докажа.

— Логика! — възкликна Ранулф. — Както обикновено.

Корбет обаче поклати глава.

— Не, Ранулф, не логика. Приложих я и направих ужасна грешка. Работиш върху дадена предпоставка и смяташ, че всичко ще се нареди. — Той стана и се протегна. — Поради самонадеяността и проклетата си логика допуснах голяма грешка. Горкият Бадълсмиър е бил по-близо до истината от мен.

— Какво е предпоставка? — попита Малтоут с пълна с хляб и сирене уста.