Огньовете на сатаната

— Започваш с дадено твърдение — отвърна Корбет. — Като например: „Всички мъже пият бира; Малтоут е мъж, следователно пие бира.“ Но предпоставката е погрешна. Не всички мъже пият бира, това не е безспорен факт. Следователно всяко твърдение, което изказваш въз основа на тази предпоставка, ще бъде грешно. — Корбет придърпа столчето до двамата си слуги, които седяха, облегнати на стената, и ядяха от хляба и сиренето, сложени в една оловна чиния. — Смятах, че в ордена на тамплиерите има заговор, който цели да отмъсти на английската и френската корони. От това заключих, че убийствата във Фрамлингъм и по другите места са резултат на този заговор. Но грешах.

— Каква е истината тогава? — полюбопитства Ранулф.

Но Корбет поклати глава.

— Изяжте си хляба и сиренето.

После млъкна, дочул някакъв шум в коридора.

— Трябва да се махнем оттук по най-бързия начин — подкани ги той. — Ранулф, събери багажа. Малтоут, ти иди в конюшните и оседлай конете. Искам да потеглим до час.

Малтоут грабна едно парче сирене и изхвръкна от стаята. Ранулф хвърли поглед към изопнатото лице на господаря си и се зае бързо да стяга багажа. Корбет прибра грижливо принадлежностите си за писане и огледа стаята, за да се увери, че няма да забравят нищо.

— Скрий книгите, които Малтоут донесе — изсъска той. — Къде са трите торби с прах?

— Прибрани са отделно — успокои го Ранулф.

Излязоха от крилото за гости и поеха към конюшните. Малтоут вече беше извел конете и припряно се мъчеше да сложи оглавника на дребното опърничаво товарно конче. Корбет му помогна и провери сбруята и коланите на седлата. Изненада се от тишината в имението, но точно тогава чу металическо щракване зад гърба си и тихата ругатня на Ранулф. Обърна се рязко. Изходът на двора беше препречен от кордон тамплиерски войници с шлемове и брони, всеки от тях с арбалет в ръце. От двете им страни стояха техните сержанти и офицери.

— На конете! — заповяда Корбет. — Ако е необходимо, минете през тях!

Той пришпори коня си. Чу се заповед. Един от стрелците вдигна арбалета си и над главата на Корбет бръмна стрела. Секретарят продължи напред, полагайки всички усилия да обуздае паниката си и уплашения кон. Прозвуча нова заповед. Този път стрелата прелетя покрай лицето му; друга се строши в каменната настилка пред коня. Животното изцвили и се изправи на задни крака.

— Аз бях дотук — промърмори Малтоут.

Корбет дръпна юздите на коня си — дьо Моле беше излязъл от сградата и минаваше през редицата войници. Носеше полудоспехи, както и останалите водачи на ордена, а ръцете му почиваха върху ефеса на меча. Той се приближи до Корбет и сграбчи оглавника на коня му.

— Сър Хю, нима ще ни напуснеш, без да се сбогуваме?

— Нямаш власт да ме спреш — отвърна Корбет. — Възнамерявам да мина през рицарите ти, а ти ще носиш отговорност за последствията!

— Моля ви!

Дьо Моле го погледна жално със зачервените си очи.

— Корбет — прошепна той. — Знаеш кой е убиецът, нали? По лицето ти личи.

— По тези въпроси думата има кралят — отговори Корбет.

— Не, сър Хю, тази земя принадлежи на тамплиерите. Аз съм техен Велик магистър. Трябва да имам някаква власт, някаква дума по въпроса. Правосъдието на тамплиерите разглежда делата не по-малко щателно и грижливо от кралското.

Корбет се поотпусна на седлото.

— И ти знаеш кой е убиецът, нали, монсеньор?

— Да, да, така мисля; съвсем друго е обаче да го докажа.

— А ако остана — продължи Корбет, — имам ли думата ти, че ще се въздаде справедливост и ще ми се позволи да си тръгна?

Дьо Моле вдигна ръка.

— Кълна се в кръста.

Корбет слезе от коня.

— Тогава изпрати четирима от твоите хора в Йорк. Не се тревожи, ще ги снабдя с необходимите писма и пропуски. Искам да отидат при мосю Амори дьо Краон, пратеника на Филип IV в двореца на архиепископа. — Корбет понижи още повече глас. — Кажи му, каквото искаш, но го покани тук като свой гост. Подхвърли, че искаш да му разкриеш някои тайни, засягащи френската корона. Гледай писмото ти да звучи възможно най-приятелски. — Секретарят вдигна поглед към бледосиньото небе. — Сега е около пладне. Трябва да пристигне по здрач.

— Аз също огледах посланието на сър Бартолъмю на стената — рече дьо Моле. — То допълва останалото.

— Трябваше да ми кажеш — отговори Корбет.

— До падането на нощта всички ще знаят — прошепна дьо Моле.

Корбет се обърна и каза на Ранулф и Малтоут да слязат: конете им трябваше да бъдат върнати в конюшните, а багажът — в крилото за гости. Тамплиерите отстъпиха и Корбет се върна в стаята си. Скоро го последваха неколцина от войниците, които застанаха на пост в коридора.

— Трябваше да минем през тях — заяви Ранулф, като хвърли багажа на пода с почервеняло от гняв лице. — Нямаше да посмеят!

— Имаше само един начин да го разберем — подметна Корбет, — а аз не бях готов да пробвам.