Орки

— Отвържи ме и ще видиш колко струваш. Смятам да откъсна онова нищожно нещо между краката ти.

— Ама че голяма уста! И с какво ще го направиш, урод такъв?

— С това. — Тя се озъби. — Ти поне знаеш колко са остри.

Олей неволно попипа разкъсаното си ухо.

Лекман се ухили.

— Защо й повярвахме, че приятелчетата й са поели към Хекълой? — попита Олей.

— Не започвай отново, Грийвър — скастри го Лекман. После се обърна към Койла: — Не ни излъга, нали, сладурче? Не би посмяла?

Тя не отговори и се задоволи да му метне злобен поглед. Лекман бръкна в едно от джобчетата на жакета си и извади чифт зарове.

— Я да се успокоим и да поиграем малко. — Той подхвърли заровете в дланта си.

Олей се приближи като омагьосан. Блаан също стана. Скоро и тримата бяха погълнати от шумна игра и забравиха за Койла.

Тя се съсредоточи върху ножа. Бавно, без да ги изпуска от очи, тя протегна крак към него. Успя да го събори и го придърпа към себе си. Извъртя се и с малко акробатика съумя да го достигне с ръце. Стисна го много внимателно, за да не го изпусне, изви го под ъгъл и започна да реже с него въжето. Ловците на глави продължаваха да играят, извърнали гърбове към нея.

Тя плъзна ножа до въжето и започна да го мърда нагоре-надолу, колкото й позволяваха завързаните ръце. С малко усилие отряза няколко върви. След това въжето се скъса и тя бе свободна. Бавно, едва сдържайки се да не побегне, тя размота въжето. Похитителите й продължаваха да играят. Изглежда съвсем я бяха забравили. Тя стана и запристъпва предпазливо към коня си, който също бе обърнат с гръб към нея.

Приведена, стиснала ножа в ръка, тя доближи коня. Безпокоеше се, че животното ще започне да сумти, и затова побърза да го погали. Наведе се и му зашепна в ухото. След това пъхна крак в стремето и се улови за седлото, за да се метне.

Седлото неочаквано се изхлузи и тя тупна на земята. Ножът й отхвърча насрани. Конят се уплаши и се дръпна.

Изригна оглушителен смях. Тя се огледа и видя, че тримата ловци на глави се превиват. Лекман, извадил меча си, се приближи към нея и ритна ножа встрани.

Едва тогава откри, че ремъците на седлото й са разкопчани.

— Какво да се прави, из тези пущинаци дори забавленията са дивашки — заоправдава се Лекман.

— Вижте й изражението само! — пищеше Олей.

Блаан се държеше за корема и се тресеше. По бузите му се стичаха сълзи. Изведнъж нещо друго привлече вниманието му и той стана напълно сериозен.

— Ей, я гледайте.

Към тях се приближаваше конник, яхнал чисто бял жребец.

8.

Когато ги наближи, видяха, че е човек.

— Кой, по дяволите, е този? — попита Лекман. Другите двама повдигнаха рамене, без да свалят очи от непознатия. Ръцете им бяха върху дръжките на мечовете.

Ездачът бе висок, но беше по-скоро жилест, отколкото мускулест. Дългата му кестенява коса се спускаше до раменете, а брадата му бе прилежно подстригана. Носеше кафяв жакет със сребърни бродерии и кожени бричове, напъхани във високи черни ботуши. Дълго черно наметало завършваше облеклото му. Не се виждаше никакво оръжие.

Той дръпна юздите на белия жребец и спря пред тях. След това, без да продумва, скочи на земята. Движенията му бяха спокойни и уверени, а на устните му трепкаше усмивка.

— Кой си ти? — попита Лекман. — И какво искаш?

Непознатият плъзна поглед към Койла, сетне го върна към Лекман. Усмивката му не изчезна.

— Името ми е Серафейм — представи се той с нисък, спокоен глас. — Искам само да пия вода. — Той кимна към ручея.

Не можеше да се определи със сигурност каква е възрастта му. Имаше сини очи, орлов нос и добре оформени устни, а лицето му определено можеше да се нарече красиво. В маниерите му се долавяше твърд характер и самоувереност.

Лекман погледна към Блаан и Олей.

— Внимавайте, може да не е сам.

— Сам съм — увери ги мъжът.

— Живеем в неспокойни времена, Серафейм, или както там се казваш — рече му Лекман. — Да се скитосваш сам означава да си търсиш белята.

— Същото важи и за вас.

— Ние сме трима и знаем как да се погрижим за себе си.

— Не се и съмнявам. Но аз не заплашвам никого и затова никой не ме заплашва. Всъщност не сте ли четирима? — Той погледна към Койла.

— Тя е просто с нас — обясни Олей.

— Виждал ли си и други от нейния народ наоколо? — попита Лекман.

— Не.

Койла също оглеждаше внимателно новодошлия. Вече бе преценила, че е далеч по-умен, отколкото се представя. Но не виждаше никаква вероятност да й бъде от полза.

Конят на странника се приближи до ручея и наведе глава към водата. Непознатият го остави да се напои.

— Та, както казах, в тези размирни времена е доста рисковано за самотник да среща хора като нас — повтори натъртено Лекман.

— Не ви видях, докато не приближих ручея — сякаш се оправдаваше Серафейм.

— Не е никак умно и да се язди със затворени очи.

— Туй е, защото често сънувам. Повече живея в мислите си.

— Лесен начин да си изгубиш главата — подметна захилено Олей.

— Ти от унистите ли си, или от пантеонистите? — попита Блаан.

— Нито едните, нито другите — отвърна Серафейм. — А вие?

— Същото — рече Лекман.