Орки

— Радвам се да го чуя. Омръзна ми да внимавам какво говоря. Човек понякога не знае какви неприятности може да си навлече с една-едничка погрешна дума.

Койла се чудеше дали той разбира в каква ситуация е изпаднал.

— Значи си неверник, така ли? — попита Олей.

— Не съм казвал подобно нещо.

— Трябва да вярваш в някоя наистина висша сила, щом не носиш оръжие — рече подигравателно Лекман.

— Не ми е нужно в моето занятие.

— И какво ще е то?

Серафейм повдигна плащовете на наметалото си и се поклони театрално.

— Аз съм скитащ бард. Словоплетец и стихотворец.

Презрителната усмивка на Олей бе очевиден знак за отношението му към тази професия.

Койла вече не се съмняваше, че не може да очаква никаква помощ от непознатия.

— А вие, добри хора, с какво се препитавате?

— Ние сме войници-наемници — отвърна наперено Лекман.

— И трепачи на паразити — добави Олей и хвърли поглед към Койла.

Серафейм кимна с неопределено изражение, но не отговори.

— Сигурно не се справяш особено добре, като се има предвид войната и всичко останало — подпита го лукаво Лекман.

— Напротив, несигурните времена са от полза за мен. Когато животът ти е тежък, нямаш нищо против някое малко забавление.

— Искаш да кажеш, че лесно пълниш джобовете? — рече заинтригувано Олей.

Койла предположи, че непознатият е или глупак, или прекалено доверчив човек.

— Богатствата, които притежавам, не могат да бъдат измерени или преброени като златото.

— Брей, тъй ли? — опули очи Блаан.

— Можеш ли да определиш цената на слънцето, луната или звездите? На вятъра, що гали лицето ти, на птичата песен? На водата в ручея пенлив?

— А, ясно… сладникавите приказки на… поет — рече пренебрежително Лекман. — Ако това са богатствата, дето трупаш в Марас-Дантия, значи стоката ти е ялова.

— И това е вярно донякъде — съгласи се Серафейм. — Нещата не са каквито бяха и стават все по-лоши.

— Какво искаш да кажеш — погледна го насмешливо Олей, — че ядеш слънце и пиеш звезди? Че вечеряш с вятъра? Доста бедна разплата за усилията ти.

Блаан подсмръкна тъповато.

— В замяна на моите „усилия“ хората ми осигуряват подслон, храна и вода. Случва се да ми пуснат и някоя паричка. Или да ми разкажат някоя интересна история. Вие имате ли нещо за разказване?

— Ха, само това оставаше — изсумтя ядосано Лекман. — Не че нямаме, стихоплетецо, но не са такива, дето ще ти се харесат.

— Не бих бил толкова сигурен. Всички истории си имат своя цена.

— Нашите няма да ги чуеш. Накъде си тръгнал?

— На никъде определено.

— И не идваш отникъде определено, така ли?

— Идвам от Хекълой.

— Че ние там отиваме! — възкликна Блаан.

— Я си затваряй устата! — скастри го Лекман и надари Серафейм с хитра усмивка. — И как са… работите в Хекълой напоследък?

— Като навсякъде — бъркотия, беззаконие, лоши отношения. Истински рай за бандитите. Гъмжи от главорези, търговци на роби и тям подобни.

На Койла й се стори, че непознатият наблегна на думите „търговци на роби“.

— Брей, тъй ли? — отвърна Лекман с привидно безразличие.

— Съветът и Застъпниците се опитват да държат положението под контрол, но магията е непредсказуема, както навсякъде. Това ги затруднява допълнително.

— Сигурно е така.

Серафейм се обърна към Койла.

— А какво мисли вашата приятелка от древния народ за посещението на едно толкоз забележително място?

— Щеше да е добре, ако имах право на избор — отвърна тя.

— Тя няма думата по въпроса! — намеси се Лекман. — Пък и е орк и може сама да се погрижи за себе си.

— Бъди сигурен в това — прошепна Койла.

Разказвачът огледа свъсените лица на тримата.

— Ще си налея вода и си тръгвам по пътя тогаз.

— Ще трябва да платиш за нея — рече му Лекман.

— Не знаех, че ручеят е ваш.

— Днес е наш.

— Както ви казах, нямам с какво да платя.

— Нали си разказвач — разкажи ни някоя история. Ако ни хареса, ще те пуснем да се напиеш.

— А ако не ви хареса?

Лекман сви рамене.

— Добре де. Защо да не ви разкажа.

— Я дай някоя, с която плашат децата — изръмжа Олей. — Нещо за троли, които ядат бебета, или за деянията на страшния Слог. Вие, разказвачите, разправяте все едни и същи басни.

— Не, имах нещо друго предвид.

— И какво е то?

— Одеве споменахте унистите. Реших да ви разкажа една тяхна басня.

— О, само не онези религиозни брътвежи.

— Не съвсем. Искате ли да я чуете?

— Хайде, почвай — въздъхна Лекман. — Дано обаче не си много жаден.

— Като повечето хора сигурно и вие смятате, че унистите са ограничени и непреклонни фанатици.

— И още как.

— И ще бъдете прави — за по-голямата част от тях. Вярно е, че фанатиците са съществена част в редиците им. Но не всички са такива. Има хора, които са готови да открият и смешната страна даже на вярата.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Но е така. Те са простовати хорица, като вас и мен, и също обичат да си разказват разни истории. Някои от тях обаче си ги шепнат тайно. Една такава достигна и до мен.

— Е, ще я изплюеш ли най-сетне?

— Знаете ли в какво вярват унистите?

— Имаме известна представа.

— В такъв случай сигурно сте чували, че техният Бог-единак положил началото на човешкия род като създал един мъж, на име Адеминус и една жена — Евелайн.