Орки

— На мен една няма да ми стигне — захили се Олей.

— Това вече сме го чували — подметна нетърпеливо Лекман. — Не сме невежи тъпаци.

Серафейм го игнорира.

— Унистите вярват, че в онези първи дни на сътворението Господ Бог разговарял директно с Адеминус, обяснявайки му какви са надеждите и намеренията Му за живота, който създал. И ето, че един ден Господ се явил на Адеминус и му рекъл: „Имам за теб две добри новини и една лоша. Коя искаш да чуеш първо?“ „Предпочитам, Господи, първо добрите новини.“ — отвърнал Адеминус. „Хубаво — рекъл му Господ, — едната добра новина е, че създадох чудесен орган за теб, който се казва мозък. Той ще ти помогне да се учиш и да вършиш различни умни неща.“ „Благодаря ти, Боже“ — рекъл Адеминус. „Втората добра новина — продължил Бог, — е че създадох за теб орган, на име пенис.“

Ловците на глави се закискаха. Олей сръга Блаан с лакът в ребрата.

— „Който ще ти доставя удоволствие — на теб и Евелайн — продължи Серафейм. — И ще ви позволи да си направите деца, които да живеят в прекрасния свят, който сътворих.“ „Ами това е чудесно — отвърнал Адеминус. — А коя е лошата новина?“ „Че не можеш да използваш двата органа едновременно“ — отвърнал Господ.

Мина известно време, докато тримата ловци на глави осъзнаят чутото, после избухнаха в смях. Койла обаче се съмняваше, че Блаан е схванал разказа.

— Не е нещо особено, но става да ви развесели — рече им Серафейм. — Радвам се, че я одобрихте.

— Така е — съгласи се Лекман. — И е доста вярно, между другото.

— Е, ще си позволя да ви напомня, че приемам и по някоя дребна монета, ако съм развеселил публиката.

Тримата отрезвяха моментално.

Лицето на Лекман се изкриви от гняв.

— Ето че развали веселбата.

— Ние мислехме, че ти ще ни платиш — рече Олей.

— Нали ви казах, че си нямам нищичко.

Блаан се захили злобно.

— Ще имаш още по-малко, след като приключим с теб.

Олей започна да изброява:

— Имаш кон, чифт хубави ботуши и ново наметало. Може би и кесия, въпреки твърденията ти.

— Освен това знаеш прекалено много за нашите дела — приключи Лекман.

За учудване на Койла разказвачът не изглеждаше обезпокоен. Макар че явно бе наясно, че тези типове са способни да го убият за нищо.

Вниманието й бе привлечено от някакво движение в равнината. За миг в нея се пробуди надежда. Но тя угасна веднага след като видя по-ясно приближаващите се.

Серафейм не ги бе забелязал. Нито ловците на глави. Четиримата бяха увлечени от сцената, която разиграваха. Лекман бе оголил меч и се приближаваше към разказвача. Другите двама го следваха.

— Идват гости — рече тя.

Те спряха, погледнаха я и проследиха погледа й.

Далеч пред тях се бе появила голяма група конници. Движеха се бавно, от изток на югозапад, курс, който щеше да ги изведе на брега на ручея.

— Тези пък какви са, Мика? — попита Олей.

— Сигурно са хора. Облечени са в черно, доколкото мога да видя. Дали не са хората на Хоброу? Как се наричаха?

— Блюстители.

— Да бе, вярно. Мамка му, да изчезваме оттук. Грийвър, вземи орката. Джабез, конете.

Блаан не помръдваше. Наблюдаваше конниците със зяпнала уста.

— Мика, как мислиш, тези дали имат чувство за хумор?

— Не! Събирай конете!

— Ей! Разказвача!

Непознатият се бе метнал на жребеца и препускаше на запад.

— Забрави. Имаме по-важна работа.

— Добре, че не го утрепахме, Мика — рече Блаан. — Лош късмет е да се убиват побъркани.

Те метнаха Койла на коня й и препуснаха.

9.

— Погледни само! — изпищя Дженеста. — Погледни само докъде ни докара!

Мерсадион вдигна очи към картата на стената и потрепери. Беше покрита с флагчета — червени, за силите на кралицата, сини — за унистите. Бяха приблизително равни на брой. Но това не беше никак добре.

— Нямаме никакви загуби — опита да се оправдае той.

— Ако имахме, досега да съм те накарала да си изядеш черния дроб! Но какво спечелихме?

— Войната е тежка, Ваше Величество. Бием се на много фронтове…

— Не ми трябват лекции за текущата обстановка, генерале. Искам резултати!

— Мога да ви уверя…

— А какво стана с издирването на проклетата изменническа дружина?

— Ами, аз…

— Ти не знаеш! Някакви вести от Лекман и ловците на глави?

— Те…

— Няма, значи.

Мерсадион не посмя да й напомни, че идеята да се наемат ловците, бе нейна. Беше се научил, че Дженеста обича да си приписва успехите и да прехвърля вината за неуспехите на подчинените си.

— Надявах се, че ще се справиш по-добре от Кустан, твоя мъртъв предшественик — рече му тя. — Надявах се, че няма да ме разочароваш.

— Ваше…

— Предупреждавам те. Отсега нататък ще те следя внимателно.

— Аз…

Този път бе прекъснат от почукване на вратата.

— Влез! — извика Дженеста.

В стаята влезе един от прислужниците-елфи. Той се поклони. Тялото му изглеждаше толкова крехко, че сякаш щеше да се прекърши. Лицето му бе почти прозрачно, обрамчено от златисти кичури. Очите му бяха воднистосини, носът — тънък, изящен.

— Господарката на драконите, милейди — обяви той лаконично.

— Още една некадърница — промърмори Дженеста. — Нека влезе.