Орки

Докато се приближаваха, те неусетно забавиха крачка, изпълнени със страхопочитание.

Дворецът бе огромен, стройните му кули се издигаха високо и сияеха на лунната светлина. Белотата му караше ледника отзад да изглежда мръсен. Фасадата му се опираше на изящни арки. Статуи се спотайваха в тъмните ниши, неразличими заради плътния слой замръзнал сняг по тях.

Може би щяха да го вземат за призрачно видение, ако не бяха светлинките, които мъждукаха в прозорците на кулите му.

— На дневна светлина сигурно нямаше да го забележим — подхвърли Койла, вдигнала смаяно глава.

— Но след като го намерихме, не е зле да влезем вътре — предложи Джъп. — От този вятър ми измръзнаха топките.

Водени от Джъп, Върколаците се отправиха към двореца. Изглежда никой не го охраняваше. Огромните му врати зееха широко отворени. Орките минаха през тях. Чувстваха се нищожни пред исполинските им размери.

В средата на двора имаше замръзнал фонтан. Преспи обгръщаха дръвчетата около него.

— Бил е наистина великолепен, преди да го погълне ледът — прошепна Койла.

— И още как! — кимна Хаскеер. — Преди да се появят човеците и да оплескат всичко. Ей, някой знае ли как се влиза вътре?

Останалите поклатиха глави. Джъп обикаляше покрай стените и се вглеждаше внимателно, но засега не бе видял никаква врата.

— Ехей! — продължи да вика Хаскеер. — Има ли някой тук? — Гласът му отекна в стените и предизвика малка лавина от покрива. Но отговор не последва.

Изведнъж в лицата ги блъсна силен вятър. Всичко изчезна зад бяла пелена.

Отвън бушуваше виелица.

Дженеста изруга и бутна назад бъчвата със съсирена кръв. Беше изгубила надежда, че този път ще се получи. Мислите й се гонеха в кръг, проваляйки опитите й да се съсредоточи.

Глождеше я подозрението, че Върховната жрица на Гривеста гледка бе тръгнала да преследва Върколаците, но нямаше представа за причината. Каквато и да бе тя, трябваше да е достатъчно важна, за да накара Криста Галби да пропусне аудиенцията при кралицата.

Но какво значение имаше? Нека онази глупачка изтощава конете и хората си в безплодни гонитби. Всичко, от което се нуждаеше Дженеста, бе малко повече информация.

Да можеше кръвта да се съсирва по-бавно. Сега виждаше само разлято бяло петно.

Тя щракна с пръсти и един от прислужниците й поднесе чаша изворна вода. Кралицата въздъхна и се върна към заниманията си.

В началото бе уверена, че е сбъркала някъде. После чу нечий глас. Женски, висок, припяващ монотонно.

Санара отново си говореше сама.

Дженеста се наведе напред и картината пред нея доби по-ясни очертания.

Санара стоеше изправена до прозорец, закривайки го частично с тялото си. Дженеста си даде сметка какво бе станало. Фокусът й бе бил разположен прекалено високо, ограничавайки се с ледената пустош отвъд прозореца. Нещо — смущения в етера може би — бяха смутили възприятията й при първия опит. Тя премести внимателно поглед надолу и го прикова върху лицето на сестра си.

Но тъкмо преди да проговори, нещо я накара да спре. Игнорирайки Санара, тя се загледа отвъд рамото й, през прозореца. Нещо там помръдваше и видът му предизвикваше странно вълнение в душата й.

През танцуващите снежинки тя съгледа Върколаците, сгушени в един от ъглите на замръзналия двор. Някои от тях бяха опръскани с кръв. Щом ги позна, устата й се напълни със слюнка, но си наложи да овладее жаждата си за разплата. Точно сега не биваше да губи и частица от концентрацията си.

Тя изпрати съзнанието си право към ослепяващата белота.

— Как, по дяволите, са се озовали там? — не спираше да се пита. — Освен ако…

Тя се сепна и замлъкна. Сега това нямаше значение. Най-важното бе, че знаеше къде са.

Само на миля от свилената шатра, където Дженеста се опияняваше от зловещата игра с кръвта на посечения воин, Криста Галби и отрядът й се прибираха през портите на Гривеста гледка. Свечеряваше се и върху наблюдателниците трепкаха сигнални факли.

Върховната жрица погледна към перления гейзер от магична енергия, но видът му пробуди в душата й болка от загубата на реликвата. Тя разтърси глава. Всичко, което искаше сега, бе да си е у дома, при Айдан. Утре щеше да се оправя с последствията.

След като се раздели с Релстон и останалите, тя се отправи към дома си. Донякъде я придружи Ярно, водачът на храмовата охрана.

Ала когато наближиха, тя дръпна юздите и спря коня, усетила, че стомахът й се свива от странно предчувствие. Къщата тънеше в мрак. От комина не се виеше дим, нито из въздуха се носеше уханието от вкусните гозби на Мерилис.

Тишина и мрак.

„Какво означава това? — запита се жрицата. — Нима Мерилис е оставила огъня да изгасне? Хубаво ще й се накарам.“

Говореше си така, защото дълбоко в себе си се боеше да не се е случило най-лошото. Скочи от коня и изкатери стъпалата към вратата. Вече не беше Върховна жрица, а изплашена майка.

Вратата се отвори още щом я докосна. Къщата изглеждаше пуста сега, когато бе престанала да функционира като болница и пациентите бяха преместени другаде или погребани.

Обикаляше от стая в стая и викаше:

— Айдан? Мерилис?

Но само ехото й отговаряше. Ледени пръсти стискаха бясно тупкащото й сърце.