Орки

Извика, но не чу гласа си. За миг помисли, че е оглушал. След това звукът се върна, десетократно усилен. В лицето го блъсна арктичен вятър, който сякаш се опитваше да разкъса дрехите му. Страк присви очи и се озърна. Едва успя да различи наблизо приведените фигури на другите Върколаци.

Той се надигна и този път вятърът го удари с цялата си сила. Разтвори пръсти и установи, че все още стиска петте съединени звезди. След това пристъпи неуверено към Джъп и Койла, които тъкмо се изправяха на крака.

— Къде сме? — запитаха и двамата, оглеждайки се изумено. — Къде са другите?

Скоро и останалите членове на дружината се скупчиха около тях. Всички слязоха в една вдлъбнатина, където вятърът не се усещаше толкова. Лицата им вече бяха покрити с бързо вледеняващ се сняг.

— Какво става, по дяволите! — провикна се Хаскеер.

— Предполагам, че сме върху ледниците — Страк тракаше със зъби от студ.

— Какво? Как?

— Да оставим тези философски спорове — намеси се Койла. — Въпросът сега е как да не замръзнем от студ.

Неколцина от орките бяха успели да си вземат завивките и раниците, когато бяха побягнали от долчинката. Но повечето, между които Страк и Койла, нямаха никакви допълнителни дрехи.

— Джъп — едва успя да произнесе Страк, с мъка помръдваше устните си. — Защо не се покатериш на някое високо място? Опитай се да се ориентираш къде сме.

— Разбрано, капитане! — джуджето скочи и изчезна сред виелицата.

Притиснати един до друг, за да запазят топлината на телата си, останалите орки се опитваха да осмислят случилото се и да намерят някакво рационално обяснение.

— Всичко е заради проклетите звезди — повтори отново Койла.

— Да, но ни спасиха от сигурна смърт — посочи разумно Алфрей.

— Да бе и вместо това ще загинем от студ — тросна се огорчено Хаскеер. — Да знаехме поне къде сме.

— Някъде върху северното ледено поле — отвърна Страк. — Слънцето е почти на юг от нас, само дето не знаем дали е сутрин, или вечер.

Той посегна с вкочанени пръсти към кесията, сетне си спомни, че Койла я беше разсякла. Беше пъхнал машинално звездите в палтото си. Едва сега забеляза, че ръкавиците му бяха затъкнати в колана.

— Скоро ще узнаем отговора — подхвърли Алфрей. — Ако доживеем де. — Изведнъж го споходи друга мрачна мисъл. — Ами ако това е дело на Дженеста? Тя обича да прави такива номера.

— Не — поклати решително глава Койла. — Ако беше тя, щеше да ни отведе при себе си, а не да ни захвърли тук. Нали иска да ни залови живи и да докопа звездите.

— Както и да е — поклати глава Страк. — После ще умуваме. Сега да видим с какви припаси разполагаме.

След кратко тършуване из джобовете и раниците установиха, че разполагат с малко изсушено месо, няколко комата хляб и две манерки с алкохол. Твърде малко за двайсет и четири изгладнели орки. Опитвайки се да прикрие разочарованието си, Страк посочи един от оръженосците, който се бе увил с одеяло.

— Калтмон, иди да провериш къде се запиля Джъп.

Оръженосецът се надигна неохотно и задрапа нагоре по заледения хълм. Ала малко след това се появи отново, следван по петите от джуджето.

Джъп приклекна до тях и пъхна вкочанени пръсти в устата си, опитвайки се да ги размрази с дъха си.

— Има доста цепнатини — едва успя да докладва той през тракащите си зъби. — През някои от тях преминават ледени мостове, но се съмнявам, че ще издържат теглото на средно голям орк. Все пак ми се струва, че зърнах път да се спуснем от ледника. — Той кимна в посока, която по мнение на Страк бе на югоизток. — Защото тук сме доста на високо. — Докато говореше, дъхът му замръзваше по брадата му.

— Да видя нещо друго? — попита Страк.

— Никакви признаци на живот. Никакви следи от дим в небето. Никакви къщи. Стори ми се, че мярнах някакво движение, но каквото и да бе, беше доста далече.

— Такъв грозник като теб ще изплаши всеки, който има поне малко акъл — захили се Хаскеер.

Джъп дори не си направи труда да му отвърне. Страк не пропусна да отбележи, че студът бе забавил реакциите на всички.

— Добре — рече той. — Първо да се смъкнем от проклетия ледник, а после ще потърсим убежище и храна.

Джъп поведе дружината, а Койла и Страк останаха на опашката. Не след дълго обаче, заради ослепителната белота пред очите им заиграха тъмни петна. Като накуцваха по заледената кора на ледника и заобикаляха снежните преспи, които можеха да погълнат цял орк, те се отправиха на югоизток. Мина цяла вечност, преди да се изкачат на един зъбер, от който се откриваше гледка надалече.