Орки

— Против природата ми е да вдигам оръжие срещу свои. Но помнете — те ни смятат за предатели и ще ни убият, удаде ли им се възможност.

Времето за приказки беше свършило. Страк вдигна ръка, спусна меча рязко надолу и извика:

— Атака!

Върколаците извърнаха конете и препуснаха срещу прииждащата вълна.

Противникът, въпреки оставения резерв, ги превъзхождаше числено, но Върколаците разполагаха с предимството да атакуват надолу по склона.

Отекна звън на остриета, коне зацвилиха и се заизправяха на задните си крака. Въздухът се изпълни със звука на стоварващ се върху щитове метал.

Не само за Страк, но и за останалите Върколаци бе странно да се бият срещу същества от тяхната раса. Страк се надяваше, че този факт няма да намали решимостта на войните му. Не беше сигурен обаче какви може да са чувствата на орките на Делорран.

Отговор на този въпрос намери след няколко минути, когато и двете страни се отдръпнаха, без да оставят на бойното поле сериозно ранени. Докато орките на Делорран се връщаха надолу по склона Страк извика тържествуващо:

— Ето, видяхте ли! Не им беше по сърце тази битка! Делорран се излъга, но сигурно ще вземе мерки! Вторият път няма да е толкова лесно.

И наистина, Делорран пресрещна отстъпващите и съдейки по жестовете, думите му не бяха никак приятни.

— Не можем да ги задържим още дълго — подметна Койла.

Джъп погледна към бойното поле зад тях. Двете армии бавно настъпваха една срещу друга.

— А и няма накъде да бягаме — отбеляза той.

Отрядът на Делорран се подготвяше за нова атака, този път с всички сили.

Страк взе решение. Беше почти налудничаво, но нямаше друг изход.

— Чуйте ме! — извика той на Върколаците. — Искам сега да ми се доверите и да ме последвате!

— Пак ли ще ги нападнем? — попита Койла.

Отрядът на Делорран вече препускаше нагоре.

— Доверете ми се! — повтори настойчиво Страк. — Последвайте ме!

Противниците вече бяха близо и набираха скорост. Нямаше никакво съмнение, че този път са твърдо решени да победят. Намираха се на един хвърлей копие от Върколаците.

Страк извърна поглед към бойното поле.

— Сега! — извика той.

След това обърна рязко коня си и го пришпори нагоре към билото на хълма.

След секунди го достигна, прехвърли го и продължи надолу.

— О, не… — изстена Джъп.

Хаскеер гледаше след Страк с увиснало от почуда чене. Изглежда не разбираше какво става. Някои от останалите също. Досега никой не беше помръднал.

Делорран бе съвсем близо.

Койла бе тази, която пое инициативата.

— Хайде! — извика тя. — Това е единственият ни шанс!

Тя обърна коня и последва Страк.

— Ах, проклет да съм! — изруга Хаскеер и се понесе след нея.

Така направиха и останалите Върколаци. Въпреки че придържаше Дариг, Алфрей успя дори да развее знамето.

Когато стигнаха билото, Страк вече беше слязъл до средата на склона. В долината под тях двете армии се приближаваха с нарастваща бързина. Пешаците размахваха пики и копия. Конниците пришпорваха конете си. Процепът между тях се стесняваше. Подгонени като прилепи от пещера, Върколаците препускаха право към него.

Делорран и войниците му изкачиха билото.

Гледката на двете армии в долината ги накара да заковат на място. Всички дръпнаха юзди едновременно, въпреки че Делорран не бе дал знак да спират.

Под изумените им погледи Върколаците препускаха бясно право към мястото, където двете армии щяха да се срещнат.

— Какво ще правим, капитане? — попита стотникът.

— Ако нямаш по-добра идея — озъби се Делорран, — ще останем тук да гледаме как сами се пъхат в устата на вълка.

16.

Склонът бе толкова стръмен, че конете по-скоро се пързаляха, отколкото препускаха надолу.

Койла успя да се обърне на седлото и да погледне нагоре. Всички Върколаци я следваха. Преследвачите бяха спрели високо над тях и ги наблюдаваха. Тя изравни коня си с този на Страк.

— Какво, по дяволите, ще правим? — извика му задъхано.

— Ще минем между армиите — отвърна той. — Делорран едва ли го очаква!

— Той не е единствената опасност тук!

Противниковите армии продължаваха да се приближават.

Страк посочи напред.

— Ще препускаме между предните линии. Никакво спиране, даже когато стигнем от другата страна!

— Ако я стигнем! — отвърна тя.

Най-сетне се озоваха на равно. Страк хвърли поглед през рамо. Всички бяха налице, дори Алфрей с Дариг, който, макар и най-отзад, успяваше да поддържа темпото.

В равнината конете препускаха по-бързо. От тук двете армии изглеждаха по-близо. Страк пришпори изморения си кон и викна на другите да го следват неотстъпно.

Малкият отряд продължаваше да се носи право напред през долината на смъртта. Докато навлизаха в бойното поле, въздухът се огласи от рева на хиляди войници. Пред погледа на Страк се мяркаха размазани лица и вдигнати във въздуха оръжия. Виждаше извръщащи се глави, сочещи ги ръце, чуваше учудени крясъци. Можеше само да се моли, че елементът на изненада ще им осигури тъй нужната преднина. Освен това нито една от двете страни не знаеше към кого ще се присъединят орките. Макар че унистите сигурно щяха да сметнат, че са помощници на пантеонистите.