Орки

Страк не му обърна внимание. Нареди на всички да пазят тишина и дружината продължи бавно пътя си. Стигнаха подножието на хълма, слязоха от конете и се изкачиха при очакващите ги съгледвачи.

Тъкашка ливада се простираше под тях. Това беше доста голямо човешко селище, с къщи, построени предимно от камък, но и от дърво. Някои от тях — хамбари, конюшни, складове, общинска палата — бяха с внушителни размери, а една — вероятно с религиозно предназначение — завършваше с кула.

Но най-изумителното от всичко бе, че по-голямата част от града бе обхваната в пламъци.

Виждаха се само отделни фигури, озарени от пожарищата. Изглежда се опитваха да потушат огньовете, но усилията им бяха напразни.

— Би трябвало да има много повече хора — отбеляза Койла. — Къде са останалите?

Съгледвачите повдигнаха рамене.

— Няма смисъл да стърчим тук и да чакаме да ни забележат — реши Страк. — Ще заобиколим и ще продължим нататък.

Около час по-късно, след като изкачиха най-високия хълм в околността, те откриха какво бе станало с останалите човеци.

В долината под тях една срещу друга се бяха изправили две армии, готови за бой. Задържаше ги може би само спускащият се здрач. От двете страни на бойната линия блещукаха безброй факли и лагерни огньове.

— Битка между унистите и пантеонистите — въздъхна Джъп. — Само това ни липсваше.

— Колко са според теб? — попита Койла. — По пет-шест хиляди от всяка страна?

Страк примижа.

— Трудно е да се каже на тази светлина. На мен ми се струват много повече.

— Сега вече знаем защо гори Тъкашка ливада — заключи Алфрей. — Там трябва да е бил първият удар.

— И какво ще правим, Страк? — попита Койла.

— Ако се върнем назад, ще се натъкнем на коболдите. Ако пък се опитаме да заобиколим, ще ни вземат за противников отряд и ще ни обкръжат. Тази нощ ще прекараме тук, а утре отново ще преценим положението.

Налягали до него, другите се втренчиха в сцената долу.

На зазоряване по-голямата част от дружината беше заспала. Събуди ги рев откъм бойното поле.

Озарени от лъчите на изгряващото слънце, вече и двете армии се виждаха в пълния си блясък. Изглежда бяха по-многобройни, отколкото бе предположила Койла.

— Съвсем скоро ще се срещнат — рече Страк.

Джъп завъртя сънените си очи.

— Човеци срещу човеци. Не е лошо, от наша гледна точка.

— Може би не е. Ще ми се само да не го бяха направили точно тук и сега. Имаме си достатъчно проблеми.

Някой посочи към небето. От далечината се приближаваше ято дракони.

— Пантеонистите си имат подкрепление — отбеляза Алфрей. — Дали са от Дженеста, как мислиш, Страк?

— Не е изключено. Макар че тя не е единствената, която ги командва.

— Ей, това ще ви изненада — намеси се Хаскеер. — Но не и мен. И в двете армии видях джуджета.

— Е и? — попита го Джъп.

— Е и — факт, който говори сам за себе си. Твоите сънародници са готови да се бият за всеки, който има достатъчно парици.

— И преди съм ти го казвал — не мога да отговарям за действията на останалите джуджета.

— Аз пък се питам доколко може да се вярва на едно джудже, когато въпросът опре до това кой ще плати повече. Ето, ти например… — Той млъкна и избухна в мъчителна кашлица, лицето му се зачерви.

— Добре ли си, Хаскеер? — попита Алфрей. — Тази кашлица хич не ми харесва.

Хаскеер успя да си поеме дъх и избухна в гневни проклятия.

— Остави ме на мира, касапино! Нищо ми няма! — Отново се закашля, но не така мъчително.

Страк тъкмо се готвеше да се намеси, когато вниманието му бе привлечено от виковете на един оръженосец.

Всички погледи се извърнаха назад, към подножието на хълма. По пътя се задаваше оркски конен отряд, далеч по-многоброен от техния.

— Тези нас ли търсят? — попита Койла.

— Напълно възможно — въздъхна Страк.

— Може да са ги пратили на помощ на пантеонистите — подхвърли Джъп.

Новодошлите се приближаваха.

— Проклятие! — изстена Страк.

— Какво има? — попита Койла.

— Офицерът, който ги води… Мисля, че го познавам. Не ми е голям приятел.

— Но е орк, нали? — обади се Алфрей. — Значи сме на една и съща страна.

— Не и когато става въпрос за Делорран.

— Делорран!? — възкликна Алфрей.

— И ти ли го познаваш? — попита Койла.

— Ами да. Двамата със Страк… имат стари сметки за уреждане.

— Може и така да се каже — кимна Страк. — Но какво, по дяволите, прави тук?

— Не се ли досещаш? — попита го Алфрей. — Чия кандидатура би била по-добра, когато трябва да пратят някой да те открие? Той те мрази, нали?

Отрядът спря в подножието. Делорран и двама орки продължиха още малко напред и също спряха. Единият от придружителите вдигна жезъл и го размаха. Знакът беше съвсем ясен.

— Искат да преговаряме — рече Койла.

Страк кимна.

— Добре. Ти ще дойдеш с мен. Доведете конете.

Страк се наведе към Алфрей и му подаде звездата.

— Пази я. — Алфрей я прибра в джоба на жакета си. — Дай сигнал, че слизаме долу да преговаряме.

Алфрей вдигна знамето на Върколаците и го развя.

— Качете Дариг на кон — добави Страк.

— Какво?

— Искам да е готов, искам всички да сте готови, в случай че се наложи да се придвижим бързо.

— Не съм сигурен, че ще може да язди.

— Тогава ще го изоставим, Алфрей.

— Да го изоставим?

— Чу ме какво ти казах.