Орки

Местността в тази посока бе хълмиста, с единични дръвчета, чиито семена са били пренесени из голите склонове от вятъра или птиците. Заради тях в началото не можа да различи точно кой или какво се приближава. Приличаше на конен отряд. След малко реши, че са коболди, защото му се стори, че не яздят коне, а киргизили. Изморените му старчески очи не можаха да различават повече подробности и това пробуди страховете му. Можеше само да се надява, че ако продължава в същата посока, ще се размине с тях, без да го забележат.

Но тази надежда се оказа напразна.

Ездачите внезапно смениха посоката и се насочиха към него, като пришпориха животните си. Гремлинът продължаваше да се надява, че не са го видели и случайно са сменили посоката, докато неколцина от тях не излязоха пред него, а други му отрязаха пътя отзад.

Едва тогава видя, че са орки. Завладя го облекчение. Сигурно бяха войниците на Страк, тръгнали да дирят друг от инструментумите. Или може би да го ескортират до по-безопасни места.

Моббс дръпна юздите на коня и спря. Орките се приближаваха в тръс към него.

— Здравейте — махна им той с ръка. — Защо се връщате?

— Да се връщаме ли? — попита един от тях. На скулите си имаше знаци на стотник.

Моббс примигна. Не познаваше този войник, а и никой от останалите не му изглеждаше познат.

— Къде е Страк? — попита той. — Не го виждам.

По лицата им разбра, че е задал погрешен въпрос. Смути се. Един оркски капитан си проправи път през тълпата. Гремлинът и него виждаше за първи път.

— Този ни взе за Върколаците — докладва стотникът и кимна към Моббс. — Спомена Страк.

Делорран се изравни с гремлина и го изгледа отгоре до долу.

— Сигурно всички орки му се струват еднакви — рече той. В гласа му нямаше и следа от дружелюбност.

— Капитане, мога да ви уверя, че…

— Щом знаеш за Страк — прекъсна го капитанът, — значи си срещал Върколаците.

Моббс почувства заплаха. С признанието си се бе озовал в трудно положение. Но нямаше как да го отрече. Докато се колебаеше, капитанът се надвеси над него.

— Срещнал си го, нали?

— Вярно е, че се натъкнах на една група орки — рече Моббс, като подбираше внимателно думите си.

— И какво стана? — попита Делорран. — Разправяхте си спомени? Разговаряхте за техните пътешествия? Или може би им помогна по някакъв начин?

— Не виждам с какво би могъл да им помогне един стар книжник като мен.

— Те не са като нас. Те са изменници! — сопна се капитанът.

— Така ли? — Моббс си придаде учуден вид. — Нямах представа за техния… статут.

— Може би поне имаш представа накъде са се отправили?

— А вие не знаете ли, капитане?

Делорран извади меча. Острието му опря в гърдите на Моббс.

— Нямам време за губене, а ти си лош лъжец. Къде са?

— Аз… не зная…

Острието проби наметалото му.

— Говори, или ще замлъкнеш завинаги!

— Те… споменаха, че може би ще отидат… в Троица — призна неохотно Моббс.

— В Троица. Това унистко гнездо? Знаех си! Какво ти казвах, стотник? Те са не само дезертьори, но и мръсни предатели!

— Ами ако лъже, господарю? — отвърна стотникът, втренчил поглед в Моббс.

— Истината казва. Погледни го само. Още малко и ще се подмокри.

Жегнат от това оскърбление, Моббс се надигна, доколкото можеше, в седлото и се опита да си предаде достоен вид.

Без никакво предупреждение Делорран заби меча в гърдите му.

Моббс изстена и сведе поглед към острието. Делорран го измъкна. От раната рукна кръв. Моббс вдигна очи към капитана на орките. На лицето му се четеше изумление. След това тупна от седлото.

Изплашеният кон подскочи. Стотникът се пресегна и го улови за поводите.

Делорран забеляза кожена торба на седлото, която досега бе скрита от наметалото на гремлина. Той повдигна капака й и започна да рови вътре. Единственото интересно нещо, което откри, бе стар, навит на руло пергамент.

— Виж, това може да има някаква връзка с предмета, който търсим — промърмори той. — Жалко, че не го разпитахме по-внимателно.

Стотникът си помисли, че капитанът изглежда малко смутен. Но това не беше въпрос, който можеше да обсъжда. Премести поглед към сгърченото телце на земята и подметна:

— Вече е късно за това, господарю.

Делорран не долови иронията в гласа му. Беше се загледал в пушеците на хоризонта.

Привечер Върколаците бяха много по-близо до стълба дим, който бе станал бял на фона на черното небе. Съвсем скоро трябваше да зърнат и Тъкашка ливада. От известно време дори разговаряха с приглушени гласове.

— Нещо не е наред там, Страк — подметна Джъп. — Не е ли по-добре да не ходим в Тъкашка ливада?

— Няма начин да стигнем в Троица, без да минем оттук.

— Бихме могли да обърнем и въобще да не ходим в Троица — намеси се Алфрей.

— Вече взехме решение — отряза го Страк. — А и накъдето да тръгнем, все неприятности ни чакат.

Разговорът им бе прекратен от появата на един съгледвач.

— Капитане, селището е от другата страна на хълма, на около половин миля по-нататък — докладва той. — Но там става нещо. Бих посъветвал да слезем от конете и да се прокраднем незабелязано.

Страк кимна и го освободи.

— Само боговете знаят какво ни чака оттатък — въздъхна Хаскеер.