Орки

Газейки във водата, тя доближи отвора в стената и надзърна навън. Съветниците я следваха на крачка, готови да изпълнят всяко нейно желание. Тя се усмихна доволно. Напрежението им й доставяше удоволствие.

— Загубите ни са незначителни, кралице Адпар — докладва един от тях. Имаше нисък, дрезгав глас.

— Каквито и да са, те са нищожна цена за онова, което постигнахме — отвърна тя, докато смъкваше ръкавиците си. — Силите ни готови ли са за окупация на освободения район?

— Сигурно вече са тръгнали, Ваше Величество — докладва й друг.

— Надявам се, че е така — отвърна Адпар и му хвърли небрежно ръкавиците. Той ги улови несръчно. Щеше да си изпати, ако не го беше сторил. — Там вече няма кой да им окаже съпротива.

— Така е, Ваше Величество — кимна помощникът.

— Не гледам с добро око на онези, които се опитват да ми отнемат онова, което ми принадлежи — добави тя мрачно и заканително. Беше излишно да го казва, тъй като съветниците й я познаваха достатъчно добре.

Адпар хвърли поглед към една ниша в отсрещната стена. В основата й имаше малък каменен пиедестал, на който вероятно трябваше да бъде положено нещо много ценно. Но каквото и да бе то, сега го нямаше.

— Вашето смело водачество ни осигури победата — обади се другият съветник.

За разлика от сестрите си, които не се интересуваха от мнението на подчинените си и държаха само на безпрекословното им подчинение, тя обичаше не само да й се подчиняват, но и да я ласкаят.

— Разбира се — съгласи се тя. — Безжалостно превъзходство и склонност към насилие, това е в кръвта на моето семейство.

Съветниците й се спогледаха объркано.

— Но то е присъщо и на всяка жена — добави тя.

2.

Койла се смръщи от болка.

Болеше я цялото тяло. Беше застанала на колене в калната трева, замаяна и задъхана. Разтърси глава, опитвайки се да проясни мислите си и да разбере какво се бе случило.

Само допреди миг гонеше Хаскеер. Сетне трима човеци изникнаха неочаквано и я свалиха от коня.

Човеци.

Примигна и втренчи поглед в мъжете пред нея. Най-близкият имаше белег, тръгващ от скулата и стигащ до крайчеца на устата. Сипаничавото му лице не изглеждаше по-мъжествено от редките мустаци, нито от сплъстената черна коса. Ала тялото му бе гъвкаво като на хищник. Този до него бе нисък, дребен и жилест. От брадичката му стърчеше козя брада, а дясното му око бе скрито от черна превръзка. Беше се ухилил, сякаш за да разкрие прогнилите си зъби. Последният бе най-забележителен. Беше едър, тялото му бе мускулесто. Главата му бе обръсната до кожа, имаше сплескан нос и хлътнали свински очички. Той бе единственият, който не държеше оръжие и със сигурност не се нуждаеше от него. И тримата излъчваха неприятна миризма, типична за раса им.

Погледите им бяха втренчени в нея. Нямаше никакви съмнения във враждебните им намерения.

Този с мазната коза и сипаничавото лице каза нещо, но тя не можа да го чуе. Той заговори отново и очевидно се обръщаше към спътниците си.

— Таз сигур ще е от Върколаците. Прилича на описанието.

— Май извадихме късмет — потвърди човекът с превръзката.

— Рано ви е да се радвате — изръмжа Койла.

— О-о, животинчето се зъби — захили се подигравателно едноокият.

— К’во ще правим, Мика? — попита големият с тъпата физиономия.

— Не само, че е от онез, но и е женска — рече сипаничавият. — Нали не те е шубе от една изгубена, самотна орка? Малко ли сме си имали работа с таквиз и преди.

— Тъй де, ама другите може да са наблизо — промърмори големият тъпанар.

Койла се зачуди що за странни птици са тези. Хората по принцип бяха зли и неприятни създания, но тези специално… Тя изведнъж забеляза малките черни овални предмети, които се поклащаха на коланите на едноокия и сипаничавия. Съсухрени оркски глави. Вече нямаше никакво съмнение в каква компания бе попаднала.

Едноокият оглеждаше настръхнал близките дървета. Сипаничавият също се озърташе.

— Все щяхме да ги видим, ако бяха тъдява — подметна той и впи поглед в Койла. — Къде са ти дружките?

Тя си придаде объркан вид.

— Дружките ли? Какви дружки?

— Наблизо ли са? — продължи да разпитва той. — Или ги остави в Прокоп?

Тя замълча, надявайки се, че лицето й няма да издаде нищо повече.

— Знаем, че натам се бяхте запътили — рече сипаничавият. — Казвай, другите в Прокоп ли са?

— Що не вземеш да пукнеш? — предложи му тя със сладък гласец.

Той й се усмихна със стиснати устни.

— Знаеш ли, има два начина да заговориш — лесен и труден. За мен е без значение как ще стане.

— Да й строша ли кокалите, Мика? — попита големият тъпанар и се надвеси над нея.

До това време Койла бе полагала трескави усилия да възвърне силите си. Наведе се едва забележимо напред и се приготви за действие.

— Викам да я утрепем и да приключваме — предложи нетърпеливо едноокият.

— Мъртва не ни върши работа, Грийвър — отвърна сипаничавият.

— Хубаво де, поне ще вземем награда за главата й.

— Мисли, глупако. Трябва ни дружината й и само тя може да ни отведе при нея. — Той се обърна към Койла. — Е, какво имаш да ми кажеш?

— Да ядеш лайна.

— Какво…?

Тя го изрита с всичка сила и подкованите й ботуши се забиха в пищялите му. Той изрева и падна.