Орки

— Не зная. Може би бе заслепен от собствената си арогантност. Свикнал е да властва и да приема всичко за истина. Това е слабото място на древните народи. Прекалено са доверчиви.

— Властта е вид безумие.

— Все повече се убеждавам в това — кимна Страк. — Питам се останали ли са великодушни владетели?

— Е, сега вече сме и цареубийци — поклати глава Алфрей.

— Какво? — погледна го стреснато Джъп.

— Убихме един монарх.

— Това не е убийство — възрази Джъп. — А и дори да е такова, по-скоро сме тираноубийци. Във всеки случай обаче тролите ще ни станат смъртни врагове.

— И без това враговете ни нямат чет — повдигна рамене Страк. — Нека го погребат.

— А ние накъде — на север ли? — попита Джъп.

— На север.

Беше почти необичайно да се открие сухо място в царството на Адпар. И нищо чудно, след като за ниядите водата бе важна като въздуха за другите народи. Други създания, като мръковете например, бяха дотолкова зависими от тази живителна течност, че, останали без нея, бързо измираха.

Единственото място в двореца на Адпар, където се поддържаше безводна среда, бе затворът, в който, поради характера на ниядската кралица, почти винаги имаше задържани.

Привикнала да се занимава лично с тях, тя слезе, придружена от тъмничарите, до най-долната килия, където държаха двама пленени след атаката мръкове. Бяха ги проснали на пода, с приковани горни крайници и съдейки по белезите по телата им, вече ги бяха измъчвали. Най-голямото мъчение за тях обаче бе липсата на вода.

Адпар освободи стражите и се надвеси над пленниците. Те я огледаха със зачервени очи и помръднаха беззвучно с устни.

— Знаете какво искам от вас — обяви тя с кротък, почти ласкав глас. — Кажете ми къде са останалите редути и няма повече да ви измъчвам.

Както и очакваше, те отказаха, като едва прецеждаха думите през пресъхналите си устни.

— Храбростта понякога е глупаво нещо — продължи да ги увещава тя. — Така или иначе ще разбера каквото ми трябва. Защо трябва да се мъчите?

Единият от тях промълви проклятие и поклати глава. Кожата по шията му бе изопнатата и напукана.

Адпар извади от джоба си шише с вода и го отпуши.

— Сигурен ли си? — попита тя, след това надигна шишето и отпи, оставяйки няколко капки да потекат по брадичката й.

Той отново отказа, но този път не сваляше жаден поглед от бутилката.

Тя взе една гъба, намокри я и започна бавно да я плъзга по тялото си, наслаждавайки се на приятната влага. Сребристи капчици заблестяха върху люспестата й кожа.

И двамата затворници облизаха със сухи езици напуканите си устни.

Адпар отново намокри гъбата.

Отне й два часа, но не само получи нужната информация, а и се позабавлява. Когато си тръгна, не пропусна да вземе бутилката и гъбата. Отчаяните погледи, с които я изпратиха пленниците, придадоха последен тласък на удоволствието й.

Отвън я чакаха тъмничарите.

— Оставете ги да пукнат от жажда — нареди тя.

6.

Призори дружината отново пое на север. Пратиха съгледвачи и на североизток, все още надявайки се, че Хаскеер се е отправил към Каменна могила и че Койла е някъде зад него.

Намираха се сред големите равнини, район, където растителността бе по-оскъдна, и това налагаше да проявяват допълнителна бдителност. Но от време на време срещаха храсталаци и дори малки горички, из които се виеха тесни пътечки. И сега наближаваха една такава и Страк, опасявайки се от засада, прати съгледвачи напред.

Докато навлизаха в гората, Джъп се обърна към него:

— Не е ли време да помислим какво ще правим, ако не открием нито Хаскеер, нито Койла? Когато наближим Каменна могила, имам предвид. Едва ли ни очаква топъл прием там.

— Бих казал, че по-скоро ни очаква прекалено топъл прием. Но не зная как да отговоря на въпросите ти, Джъп. Честно казано, започвам да си мисля, че Хаскеер и Койла са поели в съвсем друга посока.

Алфрей кимна.

— И аз имам такова усещане. Ако е така, цял живот няма да ги открием по тези места…

Изведнъж вдясно от тях се чу шум. Храсталаците се разклатиха, чу се пукот на строшени клони, няколко малки дръвчета се разлюляха. Нещо тежко и голямо си пробиваше път през гората.

Страк дръпна юзди. Колоната спря. Оръженосците наизвадиха мечове.

От гората се показа сиво същество, по-едро от кон, с огромни лапи. Яки мускули изпъкваха под лъскавата му козина. Шията му бе змиевидна, но по нея се спускаше дълга черна грива. Главата наподобяваше грифонска, с котешки нос, жълт закривен клюн и щръкнали нагоре, покрити с козина уши.

Нямаше никакво съмнение, че причудливото създание е още младо и не е достигнало пълните си размери, а освен това едното от жилестите му крила бе скършено и бе увиснало отстрани. Може би по тази причина, въпреки че беше очевидно изплашено, съществото не смееше да литне. Ала дори на земята то се придвижваше с изненадваща бързина.

Докато пресичаше пътеката пред тях хипогрифът изви глава и ги погледна. За миг мярнаха отблясъка на грамадното му изумрудено око. След това се шмугна в храсталаците от другата страна и се изгуби от погледите им.

Няколко от конете изпръхтяха уплашено и се задърпаха.

— Тръгна си! — въздъхна Джъп.