Осем ловки демона

Вече бяхме разбрали, че тялото наистина е било намерено тук и когато тръгнахме напред, видях очертанията на вилата, след това огромната купчина пръст и най-накрая нещо черно, което се движеше на фона на зеленината. Беше облак мухи, който жужеше около някакви лепкави вадички, които ми се стори, че до неотдавна са били червени. Приближихме се и видяхме, че на едно място пръстта съвсем скоро е била разравяна, вероятно от изпълзялото оттам същество. Освен това, на пътеката недалеч, открих стъпки от сандали. Пръстите се бяха забивали надълбоко и бяха хвърляли назад прахоляк, което би станало, ако някой е тичал с всички сили, за да спаси живота си. Малко по-нататък имаше следа от огромен крак, може би оставена от таласъма.

— Небесният господар няма причина да измисля птича клетка — измърмори Господарят Ли. — Да се опитаме да я намерим.

Беше сред високата трева до кървавите петна. Мъдрецът я вдигна и подсвирна с уста от възхищение, а дори и аз можех да видя, че изработката й е великолепна и че е много стара. Само че в нея не би могла да бъде държана птица. Пролуките между вертикалните метални пръчки бяха много големи, а между тях имаше хаотично преплетена тел, на която беше нанизано едно единствено мънисто. При известна сръчност то можеше да бъде премествано насам-натам, но Господарят Ли каза, че едва ли само то е било достатъчно, за да изпълнява функцията на примитивно сметало. Вертикалните пръчки бяха украсени с множество всякакви символи — от животни, до астрономически прибори и Господарят Ли поклати глава с недоумение.

— Нямам представа за какво е била използвана — каза той, — но е невероятно стара. Каквото и да се приказва за Ма Туан Лин, не може да се отрече, че имаше дарба да открива ценни предмети. Той беше голям колекционер и твърдеше, че е авторитет в областта, така че не е изключено да намерим отговора сред книжата му.

Господарят Ли завърза клетката за дългия си жълт пояс и се огледа наоколо с ръце на кръста.

— Моят скъп стар приятел и учител е дошъл тук с лодката си, за да се разходи на лунна светлина — каза той бавно и с меланхолични нотки в гласа. — Съдбата е била отредила да пристигне точно навреме, за да види как едно чудовище преследва вечерята си — в случая Ма Туан Лин — и да види как откъсва главата му. Вол, ти чу какво каза Небесният господар. Знаеш, че не можеше да понася Ма. Вътрешно е изпитвал чувство за вина поради това, че никак не се е наскърбил от това зловещо убийство и тази вина е повлияла на изтощения му мозък. Започнал е да наслагва образи и в резултат е повярвал на историята, че, забележи, някакъв дребен сбръчкан човек „по-стар от теб, може би и от мен“ е тичал леко като дете. Е, добре. Каква шапка носи Небесният господар? Замислих се.

— Беше бяла, конусовидна, с много остър връх — отговорих след малко.

— Нарича се Шапка на Деветте бури Янг4 — каза Господарят Ли сухо. — Направена е така, за да наподобява клюн на жерав. Обърна ли внимание на одеждата му?

— Беше таоистка, само дето имаше емблема за първи ранг — отговорих аз.

— А тя е?

— Жерав.

— Да, наистина. А забеляза ли пръстена, символизиращ сана му?

— Беше с някакъв голям червен камък.

— Това е гранат, наречен Мълния на възмездието — обясни Господарят Ли.

— Охо-о!

— Охо, я! Вол, във въображението си Небесният господар е видял сам себе си като сбръчкан старец, който може да хвърли бастуните и да хукне подобно на малко дете, за да ликвидира копелетата като Ма Туан Лин, да ги изпепелява с Мълнията на възмездието, а след това да се превръща в жерава, изобразен на одеждата му и да полита към луната безнаказано и необезпокояван от нищо. Като в сънищата. Мандарините са се притеснявали, да не би до всичко това да се доберат неподходящи хора, които биха могли да предизвикат невероятен скандал. Но аз и ти не сме неподходящи хора.

— Не сме, учителю — съгласих се аз.

— Все пак ще можем да проведем нещо като разследване — продължи възрастният човек. — Ако не друго, поне разполагам с автентично разрешение, подписано лично от Небесния господар, а с такова нещо никой не може да си прави шеги.

— Да, учителю — отговорих аз, но реших да си замълча. („Това — добавих мислено — е най-голямото дебелоочие на десетилетието.“ Той беше в състояние сам да си направи пропуск, който да му позволи да се разхожда из Императорската съкровищница заедно с четиридесет впряга мулета и осемдесет селяни с лопати и скрипец.)