Осем ловки демона

— Точно така. Изглежда е искал да размени клетките срещу проценти от предприятието. Може би съществуването им е трябвало да бъде запазено в тайна, а може би не. Ако не — продължи мъдрецът, — на Ма Туан Лин и през ум не би му минало да влиза в съдружие с по-низши от него същества. Следователно партньорите те му би трябвало да са мандарини с неговия или с по-висок ранг, а те имат склонност да събират редки предмети и да ги излагат на показ в къщите си, така че посетителите да им завиждат.

От мълчанието му разбрах, че иска да види докъде подобният ми на сито мозък може да развие тази мисъл, така че казах:

— Ако Ма Туан Лин е дал клетките на съдружниците си и те са ги изложили на показ, обирджиите на Пекин не може да не знаят точно къде се намират.

— Браво! — каза Господарят Ли. — Обирджиите непрекъснато разузнават всички богаташки къщи в града с помощта на прислугата. Вероятно няма да успеем да открием всичките седем, но и само една би задоволила част от любопитството ми, тъй като ще разпитам собственика. Ако не, ще забравим за тях и ще започнем да мислим какъв доклад да представим на Небесния господар.

След около час ни посети някакъв тип с неспокойни очи и интересна плетеница белези от нож на мястото, където някога е бил носът му. След още един час ние бяхме отново в носилката и ни носеха към Въглищаркия хълм.

Беше вечер, имаше огромна пълна луна с оранжеви кръгове и Въглищарският хълм тъкмо се събуждаше за живот. Винаги съм се възхищавал от начина, по който богатите правят така, че хората да ги виждат как се виждат с хора, които вече са били видени да се виждат с хора, с които си струва хората да видят, че се виждаш, ако това е правилният начин да се изразя. Най-напред отблясъкът на приближаващата светлина, после ритмичното: „хут-чу, хут-чу, ху’т-чу“ след това се появява вестителят, предвождащ армия тичащи младежи с факли. После нова светлина и нов напев: „ми-чи, ми-чи, ми-чи“ обявяват пристигането на друга група бягащи в тръс слуги, облечени като царски особи и с ярко оцветени книжни фенери в ръце, които са заобиколили аристократичните паланкини или колесници. „Ий-ча, ий-ча, ий-ча“ припяват евнусите в жълти роби, които ситнят край господарския паланкин и носят кадилници с димящи благовония, а ако имате късмет, можете да зърнете блясък на изумруд или тюркоаз, искрящи бижута или сияйни нефрити, съшита със златни нишки коприна или сърмени бродерии, ален лакиран нокът или копнеещ поглед на замечтани очи. След това гръмват фанфарите — „та-та-таааа, та-та-таааа!“ и вестоносците, наперени като пауни, пристъпват гордо напред към парадния вход, откъдето отговарят други фанфари — „Тум-тийййй, тум-тийййй“, и сякаш запалени от магия блясват светлини — стотици книжни фенери, окачени по дърветата, по чиито клони, през зимата се зашиват изкуствени листа. Оркестърът, поставен на специален подиум, засвирва приветствен химн и пред вестителите се втурват танцьори, стадо розови гъски започва да съска и грачи, а величествените лакеи не разстилат жълт пясък, за да се отпечатат височайшите стъпки на знатните гости, о, не, пътеката към вратата е от истинско злато!

Имам братовчед, който работи на Въглищарския хълм. Той е професионалист и е горд с вещината и умението, с които упражнява занаята си. Облича се в черни дрехи й намазва лицето и ръцете си със сажди, за да не се вижда през нощта. След това взема една остра игла — много по-дълга от обикновена кука за плетене — и се вмъква в курника, където живеят гъските. Точно в определения момент, когато пристигат гостите, започва да боде птиците отзад. Съскането и крякането на гъските се счита за добро предзнаменование и цялата работа е точно когато богатите хора слизат и докосват с крак презряната земя, да ги посрещнеш с гъши хор. Братовчед ми се справя много добре. Веднъж го попитах дали не би разширил дейността си, като включи в нея и боядисването на птиците в розово (също добро предзнаменование), но той побесня. Бил квалифициран Бодач на птичи задници, а невзрачните Бояджии на птици не можели и да мечтаят за социалното му положение. Освен това те били обединени в наследствени гилдии и не можело да упражняваш занаята им, ако не Произхождаш от съответното семейство.

Алеята, по която зави нашият паланкин, не беше осветена като за гости, но осведомителят ни беше сигурен, че домакинът си е у дома. Господарят Ли си придаде възможно най-голямата неоконфуцианска величественост и като пропъждаше презрително низшите слуги, намери майордома. Само едно зърване на заповедта, подписана от Небесния господар, беше напълно достатъчно, за да накара този приятел да хукне с поклони и угоднически усмивки нагоре по стълбите при господаря си. Очаквахме го в една много елегантна зала, в която бяха изложени множество старинни предмети, но Господарят Ли не се впечатли ни най-малко.