Осем ловки демона

Когато влязохме в двора, видяхме, че е запълнен с паланкини като нашия, до един с траурни драперии. Тълпа младши мандарини се поклони дълбоко пред шапката и отличителните знаци на Господаря Ли, защото си беше сложил всичките, включително и символите на имперския пост, който беше заемел преди шестдесет години — резултатът беше много внушителен. Тръгна нагоре по стъпалата, сякаш мястото беше негова собственост и след малко се озовахме в огромна приемна зала — толкова огромна, че чак изглеждаше непропорционална. Стените й бяха покрити с кожите на диви животни, населявали няколко гори, да не говорим за останалите висящи орнаменти и разкошните дърворезби. Един килим, който изглежда беше направен от кожи на сибирска белка, покриваше близо декар от пода и стигаше до мраморен подиум, върху който беше поставен голям саркофаг.

Към него с тържествена сериозност си пробиваха път висши мандарини, които искаха да отдадат последна почит на колегата си. След това някой забеляза Господаря Ли. Последва масово рязко поемане на въздух, обърнати към нас глави — беше удивително да се гледа как една след друга елегантните одежди се отдръпват, сякаш за да избегнат контакт с прокажен — почти като в някакъв танц — докато Господарят Ли от своя страна поздравяваше със зъбата усмивка всеки уплашен поотделно:

— Уанг Чиен! Скъпи приятелю! Колко прекрасно е недостойните ми очи още веднъж да се насладят на божественото ти сияние! — И така нататък. В началото никой не каза и дума, но после изведнъж тишината беше нарушена.

— Као! О, Богове, та това е самият Ли Као! Как не се сетих да те повикам по-рано! Такава каша!

Мъжът, който с мъка си пробиваше път към Господаря Ли с помощта на два бастуна, беше съсухрен И изкривен от артрит. Беше по-стар, отколкото си мислех, че е възможно. Смятах, че Господарят Ли е достигнал възможния краен предел на човешкия живот, но въпросният старец увеличаваше този предел с поне тридесет години. Забелязах, че докато се придвижва, околните правят дълбоки поклони и че Господарят Ли го поздравява с истинско удоволствие.

— Здравей Чанг! Как си напоследък? — осведоми се той топло.

— Как съм? Че как може да съм? Имам склероза, разбира се — отвърна съсухрената антика. — Преди няколко дни разговарях с най-възрастния си внук надълго и нашироко и тъкмо се чудех как така е успял да стане толкова интелигентен, когато се сетих, че е мъртъв от двадесет години и че всъщност разговарям с папагала. Кое е това голямо хлапе с мускулите и смачкания нос?

Господарят Ли ме подкани с жест да пристъпя напред и да се поклоня.

— Позволи ми да ти представя своя бивш клиент и настоящ помощник Вол Номер Десет — каза той. — Вол, това е Сияйният Триарх, Върховният господар на Източната зора и Сюблимната изтънченост, Носителят на диамантения скиптър на Висшето тайнство на Върховното блаженство… Или, ако предпочиташ, Небесният господар.

Мисля, че не отскочих като топка от пода единствено защото тялото ми не можеше да реши дали да падне напред или назад. Пред мен стоеше не друг, а самият Чанг Тао-линг, най-висшият от висшите жреци на таоизма3 и единственият човек в Империята, официално признат за жив светец. В моето село го боготворяха както абатът на манастира, така и чичо ми Нунг, атеистът, и се говореше, че списъкът с добрите му дела може да покрие четири от петте свещени планини. И ето, сега стоеше пред мен от плът и кръв. Някак си успях да направя нервен поклон, без да падна в несвяст.

— Као, точно ти си човекът, който ни трябва, и се радвам, че някой е имал достатъчно ум, за да си спомни за теб — каза Небесният господар. — Случи се едно от най-странните неща, които някога съм виждал, което ще рече, че може би е било предопределено за теб.

Небесният господар беше частично глух и не му минаваше през ум, че крещи. Господарят Ли, от своя страна, трябваше също да говори силно, за да бъде чут, и в резултат се получаваше нещо много странно — стотици хора, смълчани и с вкаменени лица, слушаха два гласа, които кънтяха между стените на залата и ехото им се сблъскваше над ковчега.

— Казваш, че си го видял? — попита Господарят Ли.

— Случи се пред очите ми и ако нещо толкова ужасно наистина е трябвало да се случи, то много се радвам, че жертвата е човек като Ма Туан Лин. Страшен катър, знаеш, и позор за науката — изкрещя в отговор Небесният господар.

Внезапният блясък в очите на Господаря Ли ме накара да мисля, че и той споделя мнението на събеседника си за покойния Ма Туан Лин, но се опитва да се държи дипломатично.

— О, не мога да кажа категорично. Ма имаше и някои добри качества като изследовател. Само заключенията му бяха идиотски.

— Као! Ти си прекалено великодушен! — изкрещя Небесният господар. — Той беше истинско магаре отгоре до долу, а самочувствието му беше така дебело, както и тялото му. Трябваше да видиш как натъпкват тази лоена топка в ковчега!

Светецът се олюля болезнено върху бастуните си и погледна свирепо околните мандарини, здраво стиснали устни.