Осем ловки демона

Естествено той си беше наумил нещо. Докато войниците от стражата правеха носилка за чудовището от парчетата, останали от сергиите на търговците, Господарят Ли се замисли за един безрадостен факт, свързан с един радостен господин — сега вече Ханджията шеста степен Ту не можеше да бъде обезглавен.

Дяволската ръка беше замахнал с меча и не беше успял. Това означаваше, че най-напред жреците трябваше да определят дали този феномен не е бил предизвикан от волята на Небето и след това императорът трябваше да подпише нова смъртна присъда, само че в момента той отново отсъстваше поради някаква експедиция за лов на бандити в Корея. При това положение Дяволската ръка и стражите завлякоха ужасяващия Ханджия обратно в тъмницата към Кулата на палача, а аз и Господарят Ли придружихме войниците и мъртвото чудовище назад към Въглищарския хълм.

Изкачихме се по стръмния склон до самия връх, където се намираше фамилното гробище на Лин. В гробницата, в която бе живяло чудовището, намерихме много нагризани кости и няколко кресни петна от кръв, които изглежда много заинтригуваха Господаря Ли.

— Казахте, че е хвърлило нещо и то е ударило един от крадците по гърба? — понита той.

— Така ми се стори — отвърна сержантът. — Беше някъде тук, струва ми се.

Те започнаха да претърсват високата трева и след малко един от войниците наддаде остър писък. Господарят Ли отиде при него, извади голямата си зелена носна кърпа, наведе се и когато се изправи, в ръката си държеше полуизядена човешка глава.

— Не се учудвам, че чудовището е било раздразнено. Мародерите са прекъснали обяда му — каза мъдрецът благо.

Главата беше откъсната от нечие тяло и от нея висяха сухожилия и част от гръбначния стълб, което я правеше да изглежда като някакво безсрамно морско създание. Никой не би могъл да идентифицира горкия човек. Вампирът кръвопиец беше изял лицето и трябва да призная, че на подобна гледка не съм попадал много често през живота си. Господарят Ли накара войниците да претърсят околността, макар и да не се надяваше много да намери останалата част от тялото. След това сложи главата на носилката и изпрати войниците към магистрата Хан Шан, като даде на сержанта бележка, в която го хвалеше за службата му.

На Въглищарския хълм живееха най-богатите фамилии в Пекин и когато Господарят Ли отиде до края на гробището, пред очите му се откри възможно най-скъпо струващата гледка в света. Пред нас се простираше целият град, а почти право надолу се виждаха обсипаните с рози стени, сините, жълти и алени плочи по покривите на Забранения град. Възрастният човек бе хванал ръце зад гърба си и се поклащаше напред-назад, подсвирквайки си едва чуто, и в този момент разбрах с изненада, че той се чувства щастлив като бълха, на чието разположение са самите императорски хрътки.

— Вол — обърна се той към мен, — боговете са решили да ни възнаградят заради злокобната ни среша с Ханджията шеста степен Ту.

— Учителю? — казах аз.

— Вземи много четки, мастило и хартия. Би било прекрасен жест, ако изпратим на Флакус Четвърти описание на това, което ще се случи.

— Учителю?

Той бръкна в елегантната си одежда, извади миризливия си мех от козя кожа и махна тапата. Вонята на алкохол, долетяла до носа ми, едва не ме задуши.

— Вол, в тази полуизядена глава има нещо толкова необикновено, колкото и в съществото, което я е накацало — каза Господарят Ли. — В последното критическо есе на нашия приятел варварин се говореше за някакви риби и, освен ако не се заблуждавам дълбоко, предстои ни да се сблъскаме със загадка, равна по значение на огромен бял кит.

— Учителю? — казах аз.

Той преглътна четвърт литър от течността и аз за миг се зачудих дали вампирът би могъл да понесе нещо подобно.

— Един бял левиатан1 — поясни той. — Момчето ми, муцуната му гледа към звездите, вълните от опашката му люлеят островите в океана и той се приближава към нас през свещените морета с неизбежността на айсберг.

— О! — възкликнах аз.

Глава 2

Рано на следната сутрин един дворцов паланкин2, драпиран в бяло — траурния цвят — от който се носеха кълба благовонен жертвен дим, пое по Императорския път към Портата на доброто поведение. Пред паланкина крачеха един бонза и един тао-ших, които удряха гонг с дървена палка във форма на риба. Нямах никаква представа защо се намирам в това нещо заедно с Господаря Ли — и двамата облечени като за аристократично погребение. От опит знаех, че когато бръчките около очите му се свият в стегнати концентрични окръжности, е по добре да държа устата си затворена, така че и този път изчаках умът му постепенно да се отпусне, а заедно о него и бръчките. Той се обърна към мен:

— Вол, бил ли си някога в Забранения град? Разбира се, че не! Аз не съм мандарин или член на императорската свита и Господарят Ли го знаеше много добре.

— Натам сме тръгнали. Имам причини да смятам, че става нещо странно.