Осем ловки демона

— Десет хиляди благословии! — изпищя Менг Златният зъб и всички организатори на залагания се присъединиха с пронизващия ушите вой: „Пари, пари, пари, пари, пари, пари!“ защото Дяволската ръка беше пропуснал шанса си да подобри рекорда и те бяха спасени от фалит. Повечето от тях незабавно тръгнаха след богатите си клиенти, на които бяха отпуснали кредит, и заедно с останалата виеща тълпа си запробиваха път към Портата на мира и хармонията, за да излязат от площада. Видях как една млада майка грабна двете момиченца — по едно под всяка мишница — и като разрита като репи отрязаните глави, се спусна да намери безопасно място. Сергиите и количките на търговците се разхвърчаха на всички посоки, а изпочупените им бамбукови пръчки и ярко боядисани брезентови сенници се присъединиха към стоките от всякакъв вид, които се търкаляха по площада. За изумително кратко време на Зеленчуковия пазар останахме само Дяволската ръка, Ханджията шеста степен Ту, стражите, които не можеха да избягат, защото бяха оковани за Ханджията и сега в боклука не можеха да намерят ключовете за оковите, защото ги бяха изпуснали в суматохата, Господарят Ли, чудовището и аз. Господарят Ли скочи от трибуната за височайши гости точно когато таласъмът се блъсна в Стената на плача и падна по гръб. Аз изтичах след него. Когато стигнах до него, чудовището изсъска ужасяващо, посегна с нокти за последен път, потрепери конвулсивно и се отпусна. Зловещият огън в отворените му невиждащи очи бавно угасна и нямах нужда от лекар, за да ми каже, че е умряло.

— Слънцето го е опекло вътрешно, защото прониква в разложената плът и поразява жизненоважните му органи — обясни Господарят Ли небрежно.

Разложена плът наистина. Разнасяше се ужасна воня, която излизаше не само от собственото тяло на чудовището, но и от останалите но ноктите и зъбите му парченца месо и хрущяли от трупа, който беше яло наскоро.

— Прекрасно! — каза Господарят Ли със страхопочитание. — Такъв перфектен екземпляр не се е появявал в Пекин поне от хиляда години и много бих искал да знам защо му е било да излиза от безопасната гробница и да се самоубива на изгарящата слънчева светлина.

Отговорът не се забави дълго, защото видяхме още седем фигури, които тичаха бавно и изнемощяло към нас през Портата на продължаващата праведност. Познах водача им — сержант Хсиен-по от Градската стража, заедно с шестима от хората си. Когато стигнаха при нас, те бяха задъхани като глутница изтощени хрътки и плувнали в пот. Сержантът явно се зарадва, когато видя, че чудовището е мъртво, но още повече се зарадва, когато разбра, че ще предаде отговорността в ръцете на висш сановник. Той елегантно отдаде чест на Господаря Ли.

— Представя ви се сержант Хсиен-по, Ваша светлост, от Градската стража на Въглищарския хълм — докладва началникът. — Получихме рапорт, че във фамилното гробище на Лин се навъртат подозрителни типове. Хванахме на местопрестъплението петима мародери. Посред бял ден, представете си само. Каква дързост!

Сержантът не направи усилие да прикрие възхищението си от крадците, които бяха избегнали пазещите през нощта кучета, като се бяха сдобили с фалшива заповед да изкопаят дренажен канал и бяха тръгнали нагоре по хълма с кирки и лопати на рамо и с весело свирукане. Те ровели бързо като къртици и когато главният градинар (той станал подозрителен, защото още не си бил получил парите съгласно сключения договор да се грижи за Въглищарския хълм) сигнализирал на сержанта и хората му, вече били прокопали два разклоняващи се от основния ров тунела и отмъкнали бижутата заедно с нефритените погребални украшения от цели два саркофага. Тъкмо започвали да се трудят върху трети, когато войниците се приближили на пръсти изотзад.

— А едно приятелче тъкмо вдигна капака на третия саркофаг и замръзна като бучка лед. Онези отвратителни нокти се показаха на ръба, после онова гнусно нещо седна отгоре и нададе гневен рев…

Сержантът разказваше увлекателно. Мародерите си плюли на петите, след тях хукнало чудовището, а стражарите се понесли най-отзад. По едно време то хвърлило нещо, което отскочило като топка от гърба на единия крадец, без изобщо да му навреди. Последвало надбягване, което таласъмът би спечелил без усилия нощем, но палещото слънце си казало думата и позволило на обирджиите да избягат.

— Добре сте се справили, сержант — похвали го Господарят Ли възхитен. — Не са много хората, които биха се осмелили да преследват чих-мей и ако не ви повишат, аз ще съм най-изненаданият човек в Пекин.

Забелязах как мъдрецът се бореше с изкушението и за първи път изкушението бе победено.

— Всъщност Въглищарският хълм не е мой район — каза той със съжаление. — За него отговаря магистрат Хан Шан. Няма да намерите по-внимателен слушател за разказа си от магистрат Хан Шан, чиято баба бе изядена от човекотигър. Прекият път за дома му минава обратно през фамилното гробище Лин.