Осем ловки демона

Това беше един обущар, който се целеше в дясното ми ухо и удряше метален калъп за обувки с тежък чук. Главата, току-що отсечена от Дяволската ръка, забелязах с крайчеца на окото си, се търкаляше като топка по калдъръма към две малки момиченца, които седяха едно срещу друго и си играеха на „пляс-пляс ръчички“ — първо лявата на едното с лявата на другото, после само левите, после само десните, после всяко своите и така нататък, докато през цялото време пееха безсмислени древни рими. Те проследиха с разширени очи приближаващата се глава, вдигнаха едновременно пълничките си крачета, за да може да мине под тях, и продължиха да пляскат. Щастливите им, пискливи гласове долитаха през моментните затишия в шумотевицата:

Куан куан ча
Куан куан ча
Миаи ли хе чан
мей ию шоу фа!

Дали децата на варварите от Хълмовете на Сабина пееха такива неща докато пляскат с ръчички:

Цимбали два
цимбали два
жреца на храма
е без коса!

Господарят Ли се наведе отново и продължи да крещи:

— Вол! Този варварин е удивително добър критик! Чуй това:

„Inceptis gravibus plerumque et magna professis purpureus, late qui splendeal, unus et alter adsuitur pannus, ut proicit ampullus! Parturient monies, nascetur ridiculus mus.“ Малко многословно, но блестящо написано, не можеш да отречеш?

Нямам представа защо ми задава такива въпроси. Продължих да седя с полуотворена уста, в стойка за лов на мухи, докато още един осъден получи право на последна дума от младшия служител, и беше завлечен до дръвника. Господарят Ли отново доближи устни до ухото ми:

— В груб превод това звучи горе-долу така: „Често върху работа сериозна и съдбовна, се закачат по една-две червени кръпки за разкош, но хвърли ти гърнето с боята! Твоите планини се гърчат в родилни болки, за да дадат живот на смешно малка мишка.“

— Много добре казано — отговорих аз.

— И това не е всичко — продължи Господарят Ли. — Нататък е още по-добър, само дето отново използва повече думи, отколкото трябва, и подобно на всички нецивилизовани автори прозата му се задушава от излишни препинателни знаци. Почти съм изкушен да изпратя на този приятел Флакус един наръчник но китайска кратка поезия. Знаеш ли „Късата песен“ на Ли По?

Земя голяма
Небе далече
Шест дракона летят
около Северната звезда.
Бесни дракони, пияни до смърт!
Забавлявай се!

Помисли, момчето ми, колко би спечелил стилът на този варварин, ако беше изучавал творческите похвати на Ли По и беше написал посланието си в съответствие с тях! Например така:

Работа сериозна,
работа съдбовна.
Планините раждат
малка мишка с нос червен
Хвърли гърнето с боята!

— Значително подобрение — отбелязах аз. Забравих да спомена търговците на безалкохолни напитки. Тези приятели са може би единствените, които рекламират стоката си със собствените си гласове, и причината за това е, че всеки от тях се счита за все още неоткрита звезда на Пекинската опера. Един от тези типове се беше промъкнал зад гърба ми и бе насочил разтворената си паст срещу двете ми уши. Заедно с останалия шум, резултатът звучеше горе-долу така:

Ша ла йен ла!
Хао! Хао! Хао!
Хао! Тао!
Сиропи вкусни, изстудени с лед!
Опиташ ли веднъж, ще искаш още пет!
За десет гроша само ще се разхладиш!
Студени като сняг, сладки като ме-е-е-е-д!

Кой отмъкна скъпите ми копринени панталони?! Къде

е хубавата ми препаска от чисто кадифе?
Банг-6анг-банг-банг-банг-банг-банг-банг!

Този шум вдигаше един точилар на ножици. Точиларите рекламират стоката си като дрънчат с нанизи от метални дискове, зашити за широките им ръкави, и звукът има специфичното свойство да пропуква емайла на зъбите ти. Поредната отсечена глава се търколи към двете момиченца, които дори не я погледнаха, а машинално вдигнаха крачета и продължиха да пеят. Главата се спря при останалите отделени от телата си посестрими, а аз рязко се наведох напред и започнах да броя: „двадесет и четири, двадесет и пет, двадесет и шест“.

Двадесет и шест! Това означаваше, че Дяволската ръка е изравнил стария рекорд и със следващия удар можеше да го подобри! Трябваше да се случи някакво чудо, за да не загубя залога си, но ми беше все едно. Всъщност, за първи път през този ден се почувствах добре, защото познавах следващия затворник много добре. Рекордът щеше да бъде подобрен с главата на Ханджията шеста степен Ту. Каква прелест!