Осем ловки демона

Йен Ших продължи напред в маранята. Опитах се да го настигна, но той се разтопи в миражите. Замръзнах на място и остра болка прониза сърцето ми, защото видях едно старо изоставено село сред мъртвата, напукана земя. Моето село. Само това беше останало от моето село и сълзите ме ослепиха. Но не всичко бе мъртво. Чух някакъв звук и се опитах да хукна към него, плувнал в пот, пипнешком сред миражите, изтъкани от горещия, издигащ се нагоре въздух. Изведнъж миазмите изчезнаха и се оказах на светла поляна, покрита със зелена трева, на която се движеха човешки същества.

Козльо, козленце, с мило личиценце
прескочи стобора и излез на двора
донеси трева, хрупкави листа,
мама да нахраниш, ако я завариш,
ако ли пък не, май е най-добре
братята си гладни да нахраниш:
Едно… две… три… четири… пет… шест
… седем… осем!

Смеещите се деца побягнаха към едно възвишение, а аз се обърнах трескаво към Ию Лан. Красивата шаманка докосна пръчките на една клетка и затворих очи, защото проблясъкът беше ослепителен. Когато отново погледнах, тя правеше ритуалния жест. Аз също докоснах двете вежди и носа си, а Ию Лан отвори длан, за да ми покаже две двузъби вилици.

Когато се приближих, видях, че но челото й има капчици пот, и можех да се закълна, че в погледа й виждам отчаяние. Тя взе ръката ми, обърна се и ме задърпа към кладенеца. Отново се качихме във ведрото и се спуснахме долу, отново под нас нещо ръмжеше и отново усетих миризма на гниеща плът. Залюлях ведрото до дупката и влязохме в страничния тунел, но този път Ию Лан не спря.

Шаманката улови ръката ми и започна да тича.

Преминахме по множество усукани проходи, осветени от зелена фосфоресцираща светлина. Стигнахме до един каменен перваз и аз погледнах към обширната кухина долу. Ахнах и отскочих назад от страх, защото беше пълна с огромни навити змии, но Ию Лан ме затегли напред. Слязохме по някакви каменни стъпала и видях, че това не са змии, а тръби, които със специални съединения се свързваха с по-малки тръби, след това с още по-малки и още по-малки, докато накрая от плетеницата излизаха осем съвсем тънки тръбички, които влизаха в осем малки кутийки, разделени на две групи — четири вляво и четири вдясно.

Ию Лан протегна ръка и отвори капака на една от кутиите. Вътре имаше малка поставка. Очите й потърсиха моите и тя вдигна двузъбата вилица към устните си. Духна нежно между зъбите и я сложи на поставката, която я пое сякаш беше направена за нея. Затвори капака.

Появиха се облаци мъгла. Започнаха да падат хладни, освежителни дъждовни капки, обвиха ни цветни дъги и аз протегнах ръце, за да прегърна шаманката. Тя ми се усмихваше, с полуотворени устни и полузатворени очи. След това очите й се отвориха широко и тя изохка. Отскочи назад в мъглата и гласът й беше пълен с болка, отчаяние и страх.

— Не, моля те, недей!

Нещо ужасно се беше спуснало върху нея. Не можех да го различа ясно в мъглата, но видях бляскащи зъби, подобни на тигрови, край главата й и остри нокти около кръста й. В краката й имаше нещо огромно и хлъзгаво, аз се опитвах да я достигна, но не можех. Тичах сляпо сред облаци гореща като маранята мъгла и всичко наоколо изглеждаше изкривено и уродливо. Чух гласът на Ию Лан някъде от много далеч:

— Вол! Лодките! И двете трябва да се състезават! Не може да е само една и да няма съперник!

След това гласът изчезна, шаманката изчезна, мъглата изчезна, аз лежах до Господаря Ли на един сламеник във винарната на Едноокия Уонг, а ярката лунна светлина нахлуваше през прозореца и Жълтият вятър съскаше подобно на огромна котка по покривите на Пекин. Аз се обърнах и разтърсих рамото на стария мъдрец. Той се събуди веднага.

— Учителю, не мога да го обясня, но съм сигурен, че с Ию Лан нещо не е наред! — казах възбудено. — Не знам къде е, но знам, че има сериозни неприятности и ако нямаш предвид нещо по-добро, искам да отидем до къщата на баща й колкото се може по-бързо!

Господарят Ли се вгледа в мен за миг, после скочи на крака и се приготви да се качи на гърба ми.

— Защо не? Нищо няма да постигнем, ако стоим тук и бездействаме — изръмжа той.

Когато влязохме през портата, къщата на Иен Ших беше тъмна и притихнала. Господарят Ли слезе от гърба ми и се прикри зад един стълб, вдигнал ножа нагоре до дясното си ухо, готов да го хвърли. Аз пристъпих напред и почуках на вратата. В отговор чух само ехото.

— Йен Ших! — изкрещях. Отново само ехо.

— Ию Лан! Има ли някой вкъщи?