Осем ловки демона

Той даде знак и младата жена завърза дванадесетте червени нишки за сламеното човече, а другите им краища опря до тялото на мъжа си. Мъдрецът направи някакви заклинателни движения и започна да увещава и последните демони на болестта да напуснат тялото на Невестулката и да се поселят в човечето. След това символично преряза нишките. Прекара човечето над стомаха на Невестулката три пъти и четири пъти над гърба му, след което го вдигна високо и го прободе с ножа си.

— Виж! Ти който си Начало на всички краища и Край на всички начала — този, който те обиди е мъртъв! Велики Бели Тигре, Господарю на Вселената, сега победата ти е пълна! — извика мъдрецът накрая.

През цялото време Невестулката беше в делириум, но човешкият ум е странно творение. Някак си нещо успя да достигне до съзнанието му и дишането му се успокои, а когато тръгнахме, треската му почти беше минала. Въпреки това Господарят Ли незабавно се отби у съседите, за да е сигурен, че ще помогнат, ако се случи най-лошото. Той много уважаваше лечението с вяра, но всяко нещо си има граници.

Когато се измъкнахме обратно от лабиринта и излязохме на Алеята на мухите, мъдрецът спря пред купчината боклук зад винарната на Едноокия Уонг, която от жегата вонеше ужасно. Слънцето залязваше. Жълтият вятър отново компенсираше липсата на облаци и оцветяваше небето в невероятно крещящи цветове, а по белезите и бръчките върху лицето на мъдреца заигра истинска дъга, докато той гонеше с ръка мухите и ровеше клекнал в купчината боклук. Най-накрая се изправи, уловил за опашката умрял плъх. Подхвърли ми го.

— Някаква видима причина за смъртта? — попита той.

Аз го огледах внимателно:

— Не, учителю. Няма.

Господарят Ли хвърли настрана една гнила тиква и ми метна още един умрял плъх.

— А този?

— И по него няма нищо — отговорих, след като го огледах.

Той хвърли настрана още боклук и извади още три умрели плъха без никакви белези по тях.

— Е, какво е всичко това? — попита той. — Пет инфаркта? Пет едновременни самоубийства? Пет случая на силна реакция срещу ужилване от пчели, при това на една и съща улица?

Той вдигна още някакъв боклук и го огледа мрачно.

— А не са ли това пет ранни жертви на една болест, която има свойството да се разпространява много бързо? Знаеш ли, Вол, ние се подиграваме на медицинското невежество на дедите си и може би с право. В други отношения може да са били брилиантни, но са били като деца, щом нещата опрат до науката. Например, когато най-сетне решили да създадат писмен знак за думата „чума“, единственото, което им дошло наум, било да съединят корена, означаващ „плъх“ със знака за „болест“. Детинщина, нали?

Той погледна предмета в ръцете си. Беше остатък от цилиндричен пергаментов абажур, който можеше да се върти върху метална рамка, прикрепена към газена лампа. На него беше нарисуван бягащ кон в осем различни пози. Когато топлината от фитила започне да върти рамката, се получава фантастичен ефект на движение.

— Фенер с бягащ кон — промърмори Господарят Ли. — Бягащ… кон… фенер…

Каквото и да се опитваше да си пробие път през мозъка му, не успя да го направи, така че мъдрецът сви рамене и захвърли непотребната вещ обратно на купчината. — Е, като заговорихме за плъхове, хайде да отидем да проверим дали не са разбрали нещо за мандарините.

Това, което научихме, никак не беше добро. Всички чиито следи хората на Уонг бяха успели да открият, се бяха скрили в най-недостъпното място в цял Пекин — казармата на Черната стража. Тя се намира в Забранения град и е отделена от него с друга, вътрешна стена, на която има порта, така че, при нужда, войниците да могат да се притекат на помощ на Императора… или на евнусите. Отвън до казармата може да се стигне през специален тунел, прокопан под защитния ров и това е най-добре охраняваното място в целия град.

— Ли Котката е събрал около себе си своите котенца — измърмори Господарят Ли. — Проклятие! Съвсем, скоро ще се случи нещо страховито, а аз не знам достатъчно, за да мога да задам подходящите въпроси! Дори и да имаше на кого да ги задам! И все пак има още двама, за които нямаме сведения — изръмжа той.

— Хората на Уонг още го търсят. По-добре да поспим, Вол. Чака ни тежка нощ.

* * *

Йен Ших беше облечен в черно, на главата си имаше голяма господарска шапка с крила, а около кръста му беше увит ален пояс. Черната му пелерина се развяваше на пронизващия жълт вятър и той крачеше грациозно към някаква суха, напукана земя, изпечена от слънцето.

— Тази куклена пиеса, Вол, иска специални декори — каза той с мек, меланхоличен глас. — Декори, подходящи за пищящи феникси, треперещи зайци, беззъби тигри, плачещи къртици, умрели от глад коне, лигавещи се дракони, слепи бухали, стенещи камили и стари болни костенурки, умиращи до безкрайност в пресъхнали кладенци.