Осем ловки демона

Завист го погледна и се усмихна бегло. Светлата линия се приближаваше все повече и повече, а лодките се движеха по-бързо. Водачите на гребците вече плюеха на дланите си и притягаха червените кърпи на челата си. Водата плискаше бордовете, а греблото ме блъскаше в ребрата.

— Ли Као, ти вече знаеш, че правя всичко това, защото нямам избор — отговори Завист.

Погледът му се насочи към мен и в очите му забелязах странна светлина, която не бих могъл да си обясня. Беше почти, но не съвсем, като лунния блясък в очите на Куан, която стоеше на кърмата на другата лодка и с лекота приемаше люлеенето, потънала в бавните, дълбоки мисли на кладенците.

— Вол Номер Десет — каза Завист тихо, — имало едно време един велик крал, който веднъж погледнал от прозореца на високата си кула и видял как долу един градинар работи и пее. Кралят извикал: „Ех, да можех да водя безгрижен живот! Да можех да стана като онзи градинар!“ И от Небето долетял гласът на Височайшия Джеда: „Да бъде както искаш!“ Едва го изрекъл и ето, кралят се превърнал в градинар, който пее под слънчевите лъчи. След малко слънцето напекло силно, станало горещо и градинарят престанал да пее. Преминал малък тъмен облак, от него за миг повял хлад и отново станало горещо. Оставала още много работа и градинарят извикал: „Ех, да можех да дарявам хлад, където и да отида и да нямах никакви грижи! Защо не мога да съм облак!“ А гласът на Височайшия Джеда долетял от Небето: „Да бъде както искаш!“ И ето, градинарят се превърнал в облак и полетял над земята, но изведнъж задухал вятър и небето станало студено. На облака му се приискало да се скрие на завет зад някой хълм, но можел да отиде само накъдето го носи вятърът. Как ли не се мъчил да тръгне насам, но вятърът го духал натам, и нищо не можел да направи, а над него ярко светело слънцето. „Ех, да можех да се нося през вятъра, да можех да съм топъл и да нямам никакво грижи! Защо не мога да съм слънцето!“ — извикал облакът, а гласът на Височайшия Джеда отново прокънтял от Небето: „Да бъде както искаш!“ И, ето, облакът се превърнал в слънцето. Да бъде слънцето и да изпраща на земята лъчи, които да топлят някои неща и да изпепеляват други, се оказало величествена работа, но пък се почувствал сякаш е облякъл огнен костюм и започнал да се пече като хляб.

Хладните звезди, които били богове, светели спокойно над него и слънцето извикало: „Ех, да можех да бъда божествен и да нямах никакви грижи! Защо не мога да съм бог!“ И гласът на Височайшия Джеда отново долетял от небето: „Да бъде както искаш!“ Превърнало се слънцето в бог и тъкмо навлизало в третото столетие на непрекъснати схватки с Каменната маймуна, която току-що се била превърнала в чудовище, голямо три хиляди метра и размахващо тризъбец, колкото трите върха на планината Хуа, в една моментна пауза, когато не трябвало да отбива удари и обмисля стратегии, случайно погледнал надолу, видял мирната зелена земя и извикал: „Ех, да можех да стана човек, спокоен осигурен и без грижи!“ И гласът на Височайшия Джеда отново прокънтял от Небето: „Да бъде както искаш!“ И ето, той се превърнал в крал, който гледа от високата кула, как градинарят копае в градината и пее.

Завист сви рамене с безразличие и се обърна, но имах време да забележа, че в очите му няма удоволствие от приказката. Светлината в очите му не притежаваше чистата студенина на водата като тази в очите на Куанг — беше жестоката студена светлина на омразата, защото Завист никога нямаше да намери покой, никога нямаше да се отпусне, никога нямаше да изпита наслада и да постигне това, което иска и което никога нямаше да престане да желае. Никога нямаше да утоли ужасния глад, който рушеше ума и тялото му. Той беше велик благородник, осъден да завижда не само на облаците, на слънцето и на боговете, но също така и на нещастните градинари като Вол Номер Десет, а за тази обида всичките Волове Номер Десет на света трябваше да намерят смъртта си.

Глава 25