Освободена любов

— За всичко. За нищо. Колко много ми се иска да спя до теб всяка нощ.

Не му съобщи, че се е отказала от шансовете си в „Кълъмбия“. Да пропусне такава възможност, не беше добре, но пък да кандидатства за пост в Ню Йорк, на който щеше да има дори повече отговорности, не й се струваше редно, при положение че целта й беше да прекарва повече, а не по-малко време с Ви. Продължаваше да желае ръководна позиция, но в живота трябваше да жертваш нещо, за да получиш друго. И идеята, че можеш да имаш всичко, беше пълна заблуда.

На устата й напираше прозявка. Боже, колко беше уморена.

Ви стана и протегна ръка.

— Тръгвай нагоре. Можеш да поспиш малко до мен.

Тя му позволи да я отведе по стълбите, да я съблече и да я пъхне под душа. Очакваше да се присъедини към нея, но той поклати глава.

— Ако започнем с това, ще те държа будна още два часа. — Той закова поглед в гърдите й и очите му заблестяха. — Боже… Аз… По дяволите, ще трябва да те изчакам отвън.

Джейн се усмихна и затвори стъклената врата на душкабината, а големият му черен силует се запъти към спалнята. Десет минути по-късно тя се появи изкъпана, с измити зъби и сресана коса, облечена в една от тениските си за сън.

Вишъс беше опънал завивката, наместил възглавниците и подгънал чаршафите.

— В леглото — нареди.

— Мразя да ме командват — измърка тя.

— С мен ще ти се случва. От време на време. — Той я шляпна леко по дупето, докато тя се вмъкваше между чаршафите. — Настани се удобно.

Тя се настани удобно, а той заобиколи леглото и легна върху завивката. Пъхна ръка под главата й и я прегърна, а тя си помисли колко хубаво миришеше той. Успокоителните му ласки по корема й бяха божествени.

След малко тя заговори в тъмнината:

— Днес загубихме пациентка.

— Съжалявам.

— Да… Нямаше начин да бъде спасена. Понякога просто го знаеш. В този случай бях сигурна. Направихме всичко възможно, но през цялото време осъзнавах, че няма да успеем.

— Сигурно е тежко.

— Ужасно е. Аз съобщих на семейството й, че си отива, но поне успяха да пристигнат навреме, което беше добре. Сестра ми Хана умря сама. Мразя това. — Джейн си представи младата жена, чието сърце беше спряло в Улея. — Смъртта е нещо странно. Хората мислят, че е мигновена, но обикновено е продължителен процес. Същото като да затваряш магазин в края на деня. Повечето неща протичат предвидимо, докато накрая не бъде угасена и последната лампа и не бъде заключена вратата. Като лекар аз мога да се намеся и да спра процеса, като затворя рана или влея кръв. Мога да принудя тялото да възвърне нормалните си функции с медикаменти. Но понякога… понякога собственикът на магазина си тръгва и не можеш да го спреш на каквато и да било цена… — Тя се засмя засрамено. — Извинявай, не исках да съм нетърпима и мрачна.

Той помилва лицето й.

— Не си. Невероятна си.

— Предубеден си — отговори тя, преди да се прозее така широко, че челюстта й изпука.

— Но съм прав. — Целуна я по челото. — Заспивай.

Явно беше изпълнила нареждането му, защото по някое време по-късно го усети да става.

— Не си отивай.

— Налага се. Трябва да патрулирам в центъра.

Той се изправи. Гигантски мъж. Тъмната му коса се осветяваше от уличните лампи пред жилището. Заля я тъга и тя затвори очи.

— Хей — промълви той и седна до нея. — Никакви такива. Ние не тъгуваме. Не ни подхожда.

Тя сподави смеха си.

— Как разбра какво чувствам? Толкова ли съм жалка?

Той почука носа си.

— Мога да го подуша. Има миризмата на пролетен дъжд.

— Мразя тези тъпи сбогувания.

— Аз също. — Той се наведе и притисна устни в челото й. — Ето. — Свали ризата си, смачка я на топка и я притисна до лицето й. — Представяй си, че съм аз.

Тя вдиша дълбоко, почувства аромата му и това донякъде я успокои. Застанал прав до нея, той изглеждаше толкова силен, облечен в тениската си. Непобедим като супергерой. И все пак той беше живо същество.

— Моля те… бъди предпазлив.

— Както винаги. — Наведе се и отново я целуна. — Обичам те.

Той се отдръпна, а тя се протегна и го сграбчи за ръката. Не успя да изрече нищо, но мълчанието й казваше достатъчно.

— И аз мразя, когато е време да си тръгвам — заговори той твърдо. — Но ще се върна. Обещавам.

Последва още една целувка и той тръгна към вратата. Заслушана как слиза по стълбите и облича якето си, тя притисна ризата му към лицето си и затвори очи.

Точно в най-неподходящия момент се чуха звуци от отварянето на вратата на съседния гараж. По средата механизмът блокира и шумът беше толкова силен, че рамката на леглото й завибрира.

Тя удари с юмрук възглавницата и се надигна, готова да закрещи.

Вишъс никак не беше щастлив, докато поставяше канията на гърдите си. Беше разсеян, измъчван от смътен гняв, изпълнен с болка и отчаян копнеж да запали цигара, за да си събере ума, преди да стигне до центъра.

Липсваше му баланс, все едно мъкнеше тежък сак на едното си рамо.

— Вишъс, почакай! — долетя гласът на Джейн от горния етаж точно когато се канеше да се дематериализира. — Чакай!

Стъпките й отекнаха по стълбите и тя се появи, почти изгубена в ризата му, която стигаше до коленете й.

— Какво…