Освободена любов

— Хана? — попита, защото искаше да е сигурна какво точно вижда. — Това ти ли си?

— Донякъде. — Образът на сестра й повдигна рамене, а хубавата й рижа коса се раздвижи около раменете. — Всъщност съм само куриер.

— Приличаш на нея.

— Разбира се, че приличам. Виждаш това, което е в съзнанието ти, когато мислиш за нея.

— Добре… Малко като в „Зоната на здрача“. Я почакай, да не сънувам? — Това би било страхотна новина, като се имаше предвид случилото се току-що с нея.

— Не, мъртва си и се намираш по средата.

— По средата на какво?

— На прехода към отвъдното.

— Може ли да си малко по-конкретна?

— Всъщност, не. — Образът на Хана се усмихна с лъчезарната си усмивка, така ангелска, че дори гадният готвач Ричард се разтапяше от нея. — Ето съобщението ми. Трябва да се откажеш от него, Джейн. Ако искаш да намериш покой, трябва да се откажеш.

Ако имаше предвид Вишъс, нямаше да стане.

— Не мога да го направя.

— Трябва. Иначе ще останеш тук. Нямаш много време да бъдеш по средата.

— И после какво ще стане?

— Ще бъдеш изгубена завинаги. — Образът на Хана придоби сериозно изражение. — Пусни го да си върви, Джейн.

— Как?

— Ти знаеш как. Ако го направиш, ще ме видиш в действителност в отвъдното. Пусни го.

Куриерът, или каквото там беше, изчезна.

Останала сама, Джейн се огледа наоколо. Всичко беше обгърнато в мъгла, гъста като дъждовен облак и безкрайна като хоризонта.

Завладя я страх. Нещо не беше наред. Не искаше да бъде тук.

Внезапно я обзе чувство за нещо спешно, сякаш времето изтичаше, но нямаше представа откъде знаеше това. Замисли се за Вишъс. Ако да го освободи, значеше да се откаже от любовта си към него, това не беше възможно.

49.

Вишъс шофираше аудито на Джейн през дъжда като луд. Беше на средата на пътя до клиниката на Хавърс, когато осъзна, че тя не беше до него в колата. Там беше само тялото й.

Паниката му беше единственият източник на енергия в колата. Сърцето му беше единственото, което биеше. Очите му — единствените, които мигаха.

Обвързаният вампир у него потвърди това, което съзнанието му отричаше. С всяка клетка от тялото си осъзнаваше, че тя е мъртва.

Ви вдигна крак от педала на газта и аудито забави ход, докато накрая спря. Шосе двайсет и две беше празно, вероятно заради пролетната буря, но той би останал насред пътя дори наоколо да беше пълно с коли.

Джейн седеше на мястото до шофьора. Коланът притискаше неговата риза към гърдите й като превръзка.

Не обърна глава.

Не можеше да я погледне.

Взираше се напред към двойната маркировъчна линия на там. Чистачките се движеха по предното стъкло и издавиха ритмичен звук като старомоден часовник. Тик… тик… тик… так.

Ходът на времето вече беше без значение. Както и неговото бързане.

Тик… так… тик… так…

Все едно, че и той беше мъртъв, като се имаше предвид паренето в гърдите му. Чудеше се как изобщо още е в съзнание, като го болеше толкова много.

Тик… так…

Пред него на пътя имаше завой и гората стигаше до самия асфалт. Без определена причина той забеляза, че дърветата растяха плътно едно до друго и короните им се преплитаха, като създаваха впечатлението за черна дантела.

Тик…

Видението, което получи, се прокрадна така леко и безшумно, че в първия момент той не го забеляза. Но видя стена, леко грапава стена… осветена от много ярка светлина. Точно се почуди за източника на тази светлина…

Осъзна, че бяха фаровете на кола.

Силното изсвирване на клаксон привлече вниманието му, той натисна газта и изви волана силно надясно. Другата кола се качи частично на хлъзгавия тротоар, после възстанови курса си и изчезна по пътя.

Ви насочи вниманието си обратно към гората и бързо видя останалата част от видението, все едно че гледаше филм. С мълчаливо равнодушие наблюдаваше себе си как предприема скандално необмислени действия. Наблюдаваше как се развива бъдещето. Когато всичко свърши, той потегли с безумна цел пред себе си и напусна района на Колдуел със скорост, два пъти по-висока от разрешената.

Телефонът му звънна, той се протегна към задната седалка, където беше хвърлил якето си, и го измъкна от джоба. Изключи го, отби встрани от пътя и отвори капачето на гърба. Извади джипиес чипа, постави го на таблото на аудито и го смаза с юмрук.

— Къде, по дяволите, е той?

Фюри се дръпна от пътя на крачещия из кабинета Рот. Другите братя също стояха настрани. Когато кралят започнеше да се държи като булдозер, беше способен да те изравни с килима, ако му се пречкаш.

Но в случая явно очакваше отговор.

— На себе си ли говоря? Къде е Ви?

Фюри прочисти гърло.

— Наистина не знаем. Джипиесът му умря преди десет минути.

— Умря?

— Престана да дава сигнал. Обикновено улавяме поне частичен сигнал, когато телефонът е у него, но сега дори и това не засичаме.

— Страхотно. Просто чудесно. — Рот повдигна черните си очила и потърка очи, примигвайки. Напоследък получаваше главоболие. Може би четеше прекалено много и дезертирането на брат им не беше най-доброто хапче за главата му.

Срещу него Рейдж изруга и затвори телефона.