Освободена любов

Той се обърна и приближи черепа до главата на Джейн. До съзнанието му достигна откъслечна мисъл, която му се стори странна. Направи паралел между това, че Джейн знаеше как изглежда сърцето, туптящо в гърдите му, а сега той се канеше да открие как изглежда нейното.

— В това няма равновесие! Не е платена цената!

Ви дръпна якето си от своята жена. Кървавото петно в средата на ризата му, точно между гърдите й, беше като око на бик.

— Ще се върне не такава, каквато я познаваш — просъска майка му. — Ще се върне в образа на дявол. Това ще постигнеш.

— Обичам я. Мога да се грижа за нея, както го правя с Бъч.

— Любовта ти няма да промени крайния резултат, нито пък уменията ти да се справяш със следите от Омега. Това е забранено.

Обърна се към майка си, изпълнен с омраза към нея и глупостите й за „ин“ и „ян“.

— Искаш равновесие, значи? Сделка? Искаш да си платя, преди да го направя? Чудесно! Какво ще ми струва? Натрапи на Рейдж проклятие, което ще го съпътства, докато е жив. Какво ще направиш с мен?

— Равенството не е мой закон!

— Чий е тогава? И какво дължа, по дяволите?!

На Скрайб Върджин изглежда й трябваше малко време да събере мислите си.

— Това е извън пределите на моите възможности. Тя е мъртва. Няма връщане назад, когато тялото е изстинало, както е нейното.

— Глупости. — Той се наведе към Джейн, готов да направи разрез на гърдите й.

— Ще я обречеш на вечно проклятие. Няма да има къде другаде да отиде, освен при Омега и ще ти се наложи да я пратиш там. Ще бъде обсебена от злото и няма да имаш друг избор, освен да я унищожиш.

Той погледна към безжизненото лице на Джейн. Припомни си усмивката й. Опита се да я види върху бледата й кожа. Не можа.

— Равенство… — прошепна.

Протегна се и докосна студеното й лице с обикновената си ръка и се замисли за всичко, което би могъл да даде. Това, с което можеше да плати.

— Не става дума само за равенство — заговори Скрайб Върджин. — Има забранени неща.

Решението изникна в главата му и той вече не чуваше думите на майка си.

Вдигна така ценната за него обикновена ръка. Тази, с която можеше да докосва околните. Тази, която беше нормална. Не прокълнато бреме, носещо разруха. Добрата му ръка.

Положи я на олтара, притисна дланта си плътно към него и разтвори пръстите. После взе кинжала и го опря в кожата. Острието проникна и стигна до костта.

— Не! — изкрещя Скрайб Върджин.

50.

Времето на Джейн свършваше. Тя го знаеше така, както знаеше кога някой пациент се влошава. Вътрешният й часовник се беше задействал. Алармата пищеше.

— Не искам да се отказвам от него — каза тя на никого.

Гласът й не стигна далече и тя забеляза, че мъглата се беше сгъстила… толкова много, че започваше да пречи дори на краката й да се движат. После й стана ясно. Нищо не им пречеше. С вледеняващ ужас тя осъзна, че ако не предприемеше нещо, постепенно щеше да изчезне и да заеме мястото си в обкръжаващото я нищо. Щеше да бъде сама завинаги, вкопчила се в любов, изпитвана някога от нея. Тъжен и бродещ призрак.

Обзета от емоции, тя усети сълзи да напират в очите й. Осъзна, че единственият начин да се спаси, е да се откаже от копнежа си по Вишъс. Това беше ключът към вратата. Но й се струваше равносилно на предателство. Да го остави сам с горчивото бъдеще. Можеше да си представи какво би било за нея, ако той беше умрял.

Мъглата се сгъстяваше и температурата се понижаваше. Погледна надолу. Краката й започваха да изчезват. Първо до глезените, а сега и прасците. Разтапяше се в нищото. Разпръскваше се.

Джейн се разплака заради решението, което трябваше да вземе и себичността на това, което трябваше да извърши. Как обаче да се откаже от него?

Мъглата пропълзя по бедрата й и тя изпадна в паника. Не знаеше как да направи нужното.

Отговорът й хрумна — прост и болезнен.

О… боже… Да се откаже от него, значеше да приеме нещо, което не можеше да се промени. Не се вкопчваш в надеждата, за да изкопчиш насила по-добра участ. Нито воюваш срещу висшите сили на съдбата, за да ги накараш да служат на твоята воля. Не молиш за спасение, защото смяташ, че ти знаеш по-добре. Да се откажеш означава да погледнеш пред теб с ясен взор и с разбирането, че безграничният избор е рядко изключение, а ориста е правилото.

Няма място за сделки. Нищо не зависи от теб. Отказваш се, защото разбираш, че обичаният от теб всъщност не е твоето бъдеще и нищо не може да промени това.

Сълзите капеха от очите й в мъглата и тя остави всичката й сила да я напусне. Отстъпи от битката да продължи съществуването си редом с Вишъс. Когато го направи, нямаше у себе си никаква вяра или оптимизъм. Беше празна като заобикалящата я мъгла. Атеистка приживе, тя установи, че е останала такава и в смъртта. Не вярваше в нищо и сега самата тя беше нищо.

И тогава дойде чудото.

Над нея се появи светлина, която й даде уют и топлина и я изпълни с нещо, подобно на любовта й към Вишъс — блаженство.