Освободена любов

— Всъщност, не. — Вдигна книгата, като я наблюдаваше внимателно. — Това тук изглежда е дневникът на мой брат.

Тя повдигна рамене съвсем леко и на него му се прииска да я убие.

— Да, това е дневникът на Дариъс.

Фюри потупа корицата, после направи широк жест около себе си.

— Кажи ми, това място винаги ли е заключено?

— Да, винаги от нападението насам.

— Ние двамата сме единствените, които имат ключове, нали така? Не искам нещо да се случи с вещите.

— Да. Само ние двамата. Никой не би могъл да влезе тук, без знанието ми и без моето присъствие.

— Никой значи.

В очите й проблесна гняв.

— Заповедите са, за да бъдат изпълнявани. Прекарах години да обучавам Избраниците на подобаващо поведение.

— Да… И появата на Примейла сигурно те съсипва. Защото сега аз командвам. Не е ли така?

Гласът й стана тих.

— Нормално и редно е вие да определяте правилата тук.

— Съжалявам, може ли да повториш? Не те чух добре.

За секунда в очите й закипя злост. Това беше потвърждение за действията и мотивите й. Директрис беше стреляла по Вишъс. С оръжието от сандъка. Искаше да продължи да командва и отлично осъзнаваше, че с идването на Примейла в най-добрия случай щеше да бъде втора в йерархията и ръководена от мъж. Можеше да загуби цялата си власт дори ако той не харесаше цвета на очите й.

Когато не беше успяла да убие Ви, тя се беше отдръпнала… докато не й се удадеше шанс да опита отново. Без съмнение беше достатъчно умна и зла, че да защитава територията си, докато не остане подходящ брат или позицията на Примейл не започнеше да изглежда прокълната.

— Канеше се да кажеш нещо — подсети я той.

Директрис поглади медальона на врата си.

— Вие сте Примейлът. Вие управлявате тук.

— Добре. Радвам се, че и двамата сме наясно с това. — Той отново потупа дневника на Дариъс. — Взимам това с мен.

— Няма ли да пристъпим към срещата?

Той се доближи до нея, като си мислеше, че ако беше истински мъж, досега трябваше да й е счупил врата.

— Не точно сега. Искам да обсъдя нещо със Скрайб Върджин. — Наведе се и опря уста до ухото й. — Ще се върна за теб.

52.

Вишъс никога беше плакал преди. През целия си живот не беше плакал абсолютно никога. След всичко, през което беше преминал, бе стигнал до извода, че вероятно е роден без слъзни канали.

Дори събитията, довели до настоящата ситуация, не бяха променили това. Не беше плакал, докато мъртвото тяло на Джейн лежеше в обятията му. След опита да отреже ръката си в Гробницата, за да извърши жертвоприношение, не беше проронил и сълза, въпреки нетърпимата болка. Когато омразната му майка го беше разубедила да не прави онова, което беше решил, страните му бяха останали сухи.

Дори когато Скрайб Върджин беше сложила ръка върху тялото на Джейн и той гледаше замаяно как любимата му се превръща в пепел, пак не беше заплакал. Сега плачеше.

За първи път от раждането му насам по лицето му се стичаха сълзи и попиваха във възглавницата.

Всичко започна, когато му се яви видение за Мариса и Бъч, седнали на дивана в дневната. Ясно… толкова ясно. Ви не само чуваше мислите им, но също така знаеше, че Бъч си представя Мариса на леглото им с черен сутиен и сини джинси. А Мариса фантазираше как той съблича джинсите й и главата му се озовава между бедрата й.

Ви знаеше, че след шест минути Бъч ще вземе чашата с портокалов сок от ръката на Мариса, за да я остави на масичката. Ще я разсипе, защото ще я остави на ръба на „Спортс илюстрейтид“, и сокът ще намокри джинсите на Мариса. Ченгето щеше да използва това като извинение, за я поведе по коридора и да я съблече.

Само че по пътя щяха да спрат пред вратата на Ви и да загубят желанието си за секс. Натъжени, щяха да отидат до спалнята си и да се прегърнат мълчаливо.

Ви закри лицето си с ръка. И заплака неудържимо.

Виденията се бяха върнали. Проклятието да вижда бъдещето се беше върнало.

Вече не беше на кръстопът.

Което значеше, че отсега нататък такова щеше да е съществуването му — като празна черупка, лежаща до праха на любимата.

Докато плачеше, чу Бъч и Мариса да приближават по коридора, поспряха пред спалнята му и след малко долови шума от затварянето на вратата им. През стената не долитаха звуци от любовна игра. Леглото не скърцаше. Нямаше стенания.

Точно както беше предсказал той. В последвалата тишина Ви избърса лицето си, после погледна ръцете си. Лявата все още пулсираше малко от нараняването, което си беше причинил. Дясната искреше както винаги. И сълзите му бяха бели на фона на излъчваната от нея светлина. Също като ирисите на очите му.

Пое дълбоко въздух и погледна часовника.

Единственото, заради което продължаваше да диша, беше настъпването на нощта. Иначе досега да се бе самоубил. Щеше да вземе глока си, да го тикне в устата и да отнесе задната част на главата си, ако не очакваше настъпването на нощта.

За него беше лична мисия да премахне Обществото на лесърите. Това щеше да запълни остатъка от дните му, но това не беше проблем, защото нищо друго не го очакваше. И той би предпочел да напусне Братството, за да го прави, но Бъч би умрял без него и затова се налагаше да остане.