Откуп

— Като гледам този красив дом, бих казал, че и вие сте сритали някой и друг задник.

Айрин отпи глътка от питието си.

— Заради перлите ли сте тук? Мога да ви кажа кой ги открадна.

Не знаех правилата, но бях решен да играя играта. Извадих бележник.

— Това ще ни помогне много — казах. — Видяхте ли кой взе вашите перли?

— И още как. Видях го няколко пъти да дебне наоколо. Беше Труман.

Записах си.

— И как е фамилията на Труман? — попитах.

Айрин се обърна към Кайли.

— Тоя глупак ли е? Труман е фамилията му. Хари С. Труман. Проклетият президент на Съединените щати. Всички онези демократи ламтят за парите ми, а той е главатарят.

— Това ще ни помогне много, госпожо — увери я Кайли. — Сигурна съм, че ще успеем да намерим вашите перли. Благодаря ви за помощта. Време е да си тръгваме.

Даде ми даде знак с глава и двамата пристъпихме към вратата, но изведнъж спря и се обърна към Айрин.

— Имам един последен въпрос — каза мило Кайли.

Айрин се усмихна, решена да ни помогне да намерим мъртвия президент, който беше задигнал перлите й.

Кайли също се усмихна.

— Става дума за проекта „Гутенберг“…

Айрин се сепна.

— Махайте се! — изпищя тя. — И двамата. Вън!

Опита се да стане, но сестрата се втурна и я хвана.

— Махни си ръцете от мен, Лорна. Веднага изхвърли задниците им оттук.

Лорна спокойно я настани да седне отново.

— Ще ги отпратя, госпожице Айрин. Защо не се насладите на питието си, а когато се върна, можем да поиграем канаста.

Айрин не се нави на питието. Втренчи се в Кайли, оголила зъби, и се закани с юмруче.

— Шибана мръсна кучка — изсъска.

Милата малка старица Айрин Герити току-що ни бе показала тъмната си страна.

Лорна ни съпроводи до входната врата.

— И да не се връщате! — извика тя достатъчно силно, за да може да я чуе осемдесетгодишната дама от съседната стая.

После се наведе и понижи гласа си до шепот.

— Чакайте в колата. Ще изляза след десет минути.

60.

— Не съм най-проницателният съдник на човешката природа — казах, когато с Кайли се приближихме до колата. — Ала все пак ми се струва, че две напористи жени като вас няма да станат най-добри приятелки.

— Ей, ти не постигна нищо, затова се включих с дълъг пас в последната секунда. Не се получи. Без извинения.

— Не ги очаквам, но би било хубав жест, ако ме оставиш да карам.

Тя ми хвърли ключовете и влязохме в колата.

Десет минути по-късно Лорна, загърната в дебело палто и забрадена с шал, излезе от къщата, подмина ни и продължи по тротоара. Когато стигна на половин пресечка, се обърна и ни направи знак да я настигнем. Последвахме я до обратния завой към Фийлдстън Роуд и спряхме до нея.

— Не исках да ни види как разговаряме. Следи ме от прозореца — обясни Лорна, когато седна на задната седалка. — Казах й, че ни свършва бърбънът и трябва да отида до магазина за алкохол, преди да завали сняг.

— Къде е магазинът? — попита Кайли. — Можем да те закараме.

Лорна се засмя.

— Скъпа, не се притеснявай. Затрупани сме с питиета, ала ги крия. Рийни може да се налива като хамал. Съжалявам, че те прокле.

— Благодаря — отвърна Кайли, — но ти не си създаде всички тези неприятности само за да се извиниш, нали?

— С нея съм по дванайсет часа на ден — продължи Лорна. — Така че чувам много неща. Но не искам господин Олдън да ме уволни, защото съм се разприказвала.

— Хънтър Олдън ли ти плаща, за да се грижиш за Айрин?

— По дяволите, не. Този човек нито се е обаждал, нито е идвал от деня, в който тя се пенсионира. Господин Хъч поема сметките. Не бих направила нищо, което ще го огорчи.

— Хъч иска да намерим убиеца на Питър толкова, колкото и ние — увери я Кайли. — Така че, ако ни помогнете, няма да се огорчи, напротив, ще бъде доволен.

— Съпругът ми Финдли го вози трийсет години. С Финдли познаваме Питър, откакто бяхме деца. Какво искате да знаете?

— Чувала ли си за проекта „Гутенберг“?

— Да. Онзи ден, когато снимаха видеото. Госпожица Айрин го каза случайно, после се разстрои, защото е тайна. Това май не притесни Трип, но след това Айрин заяви, че иска да се изповяда докрай, и си изпя всичко.

— Можеш ли да ни кажеш какво сподели?

— Бяха разни неща за бизнес. Затова, когато се прибрах вкъщи, ги преразказах на Финдли, та дано той да ги проумее. Можете да говорите с него, ако искате.

— И все пак ни кажи най-същественото, което си спомняш.

— Не ме съдете за думата, но основното беше, че госпожица Айрин е шпионирала Хънтър. Той инвестирал куп пари, милион или повече, а тя успяла да го види какво прави и сторила същото, но може би с пет хиляди. Той печелел много, тя малко и всички били щастливи… Ала той не знаел, че тя копира всичките му ходове.

— Не ми изглежда незаконно — казах.

— Същото рече и Финдли. Но тази работа с „Гутенберг“ не била като другите. Всичко било скрито-покрито. Хънтър дори не споменавал на Айрин какво става, затова тя се досетила, че е нещо голямо. И понеже била свикнала с лесните пари, искала и тя да участва.

Лорна се потеше. Свали си шала от главата и попи лицето и шията си с него. Изключих отоплението. Имах бутилка вода на предната седалка. Подадох й я и тя отпи.

— Благодаря! Докъде бях стигнала?